Исабел Алиенде - Градът на зверовете

— Нея не я видях — призна Алекс.

— Тя е дух. Не всички могат да я видят.

— Ти видя ли я?

— Да. Тя е млада и много хубава.

— Какво ти каза магьосникът? За какво си говорихте? — попита Алекс.

— Даде ми един талисман. С него винаги ще бъда в безопасност. Никой — нито хората, нито животните, нито призраците няма да могат да ми навредят. Служи също така, за да го викам; достатъчно е да духна в него, и той ще дойде. Досега не можех да го викам, трябваше да чакам сам да се появи. Уалимаи казва, че ще имам нужда от него, защото се задава голяма опасност — Рааканариуа, страховитият дух на птицата канибал, броди на свобода. Появи ли се, сее смърт и разруха, но аз ще съм защитена от талисмана.

— Доста странно момиче си… — въздъхна Алекс, без да вярва и на половината от това, което Надя казваше.

— Уалимаи казва, че чужденците не трябва да търсят Звяра. Казва, че неколцина от тях ще умрат. Но ти и аз трябва да отидем, защото сме повикани, защото имаме бяла душа.

— Кой ни вика?

— Не зная, но щом Уалимаи го казва, е така.

— Наистина ли вярваш в тези неща, Надя? Вярваш в магьосници, в птици канибали, в Ел Дорадо, в невидими съпруги, в Звяра?

Без да отговори, момичето се обърна и се запъти към селото, а той я последва отблизо, за да не се загуби.

Тази нощ Александър Колд спа на пресекулки. Имаше чувството, че е под открито небе, сякаш крехките стени, които го отделяха от джунглата, се бяха разтворили и той беше изложен на всички опасности в този непознат свят. Хотелът, построен от дъски върху колове, с цинков покрив и без стъкла на прозорците, едва успяваше да ги предпази от дъжда. Външните шумове от жаби и други животни се добавяха към хъркането на другарите му по стая. На два пъти пада от хамака, просвайки се по очи на пода, преди да си спомни как точно да го използва и че трябва да се настани по диагонал, за да пази равновесие. Не беше топло, но той се потеше. Дълго време остана да бодърства в тъмнината под комарника, напоен с течност срещу насекоми, като си мислеше за Звяра, за тарантулите, за скорпионите, за змиите и за другите опасности, дебнещи в мрака. Замисли се за странната сцена, която бе видял между индианеца и Надя. Шаманът бе предрекъл, че неколцина членове на експедицията ще умрат.

На Алекс му се стори невероятно, че за няколко дни животът му така рязко се беше променил, че изведнъж се бе озовал на едно фантастично място, където — както беше съобщила баба му — духовете се разхождат сред живите. Действителността изглеждаше нереална, вече не знаеше какво да мисли. Почувства силна носталгия по своята къща и семейството си, включително по кучето си Пончо. Беше много самотен и много далеч от всичко познато. Поне да можеше да разбере как е болната му майка! Но да се обади по телефона от това село до една болница в Тексас беше все едно да се опиташ да се свържеш с планетата Марс. Кейт не беше особено добра компания, нито утеха. Като баба, от нея имаше много какво да се желае; тя дори не си правеше труда да отговаря на въпросите му, защото смяташе, че единственото, което човек научава, е онова, в което сам се увери. Твърдеше, че опитът е това, с което се сдобиваме, само когато имаме нужда от него.

Въртеше се в хамака, без да може да заспи, когато му се стори, че чува шепот. Може би беше само брътвеж на джунглата, но реши да провери. Бос и по бельо се приближи тихичко до хамака в другия край на общото помещение, където Надя спеше до баща си. Сложи ръка върху устата на момичето и прошепна името й в ухото й, стараейки се да не събуди останалите. Тя отвори уплашена очи, но като го позна, се успокои и слезе от люлката лека като котка, правейки решителен жест към Бороба да стои мирно. Маймунката веднага й се подчини, изтъркулвайки се в хамака, и Алекс я сравни с кучето си Пончо, което никога не успяваше да разбере и най-простата му заповед. Излязоха предпазливо, промъквайки се покрай стената на хотела до терасата, където Алекс бе доловил гласовете. Скриха се в ъгъла до вратата, прилепени до стената, и оттам забелязаха капитан Ариосто и Мауро Кариас седнали до една масичка, да пушат, да пият и да говорят приглушено. Лицата им се виждаха добре на светлината от цигарите и от една горяща на масата спирала против насекоми. Алекс бе доволен, че е извикал Надя, защото мъжете говореха на испански.

— Вече знаеш какво трябва да правиш, Ариосто — каза Кариас.

— Няма да е лесно.

— Ако беше лесно, нямаше да ми трябваш, нито пък щях да ти плащам, човече — отбеляза Мауро Кариас.