Исабел Алиенде - Градът на зверовете

— Разчитайте на мен, младежо. Имам опит с такъв тип животни; самият аз съм проектирал съвършени капани. Може да видите моделите на моите капани в трактата ми върху страховития човек от Хималаите — обясни професорът с израз на задоволство, докато даваше знак на Каракауе да му вее по-енергично.

— Успяхте ли да го хванете? — попита Алекс с престорена невинност, тъй като много добре знаеше отговора.

— Той не съществува, младежо. Това предполагаемо същество от Хималаите е една лъжа. Може и този прословут Звяр да е същото.

— Има хора, които са го виждали — спомена Надя.

— Несъмнено невежи хора, момиче — отсече професорът.

— Отец Валдомеро не е невежа — настоя Надя.

— Кой е пък този?

— Един католически мисионер, който бе отвлечен от диваците и оттогава е луд — намеси се капитан Ариосто. Говореше английски със силен венецуелски акцент и тъй като винаги държеше пура между зъбите си, не му се разбираше много.

— Не е бил отвлечен, нито пък е луд! — избухна Надя.

— Успокой се, хубавице — усмихна се Мауро Кариас, погалвайки косата на Надя, която веднага се дръпна.

— В действителност отец Валдомеро е учен. Говори множество индиански езици, познава флората и фауната по Амазонка по-добре от всеки друг, намества счупени кости, вади кътници и няколко пъти е оперирал перде на очите с ланцет, направен от самия него — добави Сесар Сантос.

— Да, но не е имал успех в борбата с пороците в Санта Мария де ла Ювия, нито в християнизирането на индианците, нали виждаме, че все още си ходят голи — пошегува се Мауро Кариас.

— Не смятам, че индианците трябва да бъдат покръствани — отвърна Сесар Сантос.

Обясни, че били много духовни хора, вярвали, че всяко нещо има душа: дърветата, животните, реките, облаците. За тях духът и материята не били разделени. Не разбирали религията на чужденците, казвали, че тя е само една повтаряща се история, докато те знаели много различни истории за богове, демони, духове на небето и на земята. Отец Валдомеро решил, че няма смисъл повече да им обяснява, че Христос е умрял на кръста, за да спаси човечеството от греха, защото идеята за такава саможертва била необяснима за индианците. Те не познавали греха. Не разбирали и необходимостта да използват дрехи в този климат или да трупат имущество, щом като след смъртта си не можели да вземат нищо в отвъдния свят.

— Жалко е, че са обречени на изчезване, те са мечтата на всеки антрополог, нали професор Льоблан? — каза шеговито Мауро Кариас.

— Така е. Цял късмет е, че успях да пиша за тях преди прогресът да ги унищожи. Благодарение на Людовик Льоблан те ще фигурират в историята — отвърна професорът, който изобщо не схващаше сарказма на другия.

Тази вечер яденето се състоеше от печени късове месо от тапир, боб и питки от маниока — нищо от което Алекс не пожела да опита, независимо че го измъчваше вълчи глад.

След вечерята, докато баба му пиеше водка и пушеше лулата си в компанията на мъжете от групата, Алекс отиде с Надя на пристанището. Луната светеше като жълта лампа в небето. Заобикаляха ги шумовете на джунглата, като музикален фон: птичи крясъци, викове на маймуни, квакания на жаби и песен на щурци. Хиляди светулки се стрелкаха покрай него и докосваха лицето му. Надя хвана една с ръка и я вплете в къдриците си, където тя продължи да блещука като звездичка. Момичето беше седнало на кея с потопени в тъмната вода на реката крака. Алекс я попита за пираните, които беше видял препарирани в магазините за туристи в Манаос, напомнящи миниатюрни акули: бяха големи една педя, с великолепни челюсти и зъби, остри като ножове.

— Пираните са много полезни, чистят водата от трупове и мръсотии. Баща ми казва, че нападат само ако подушат кръв и когато са гладни — обясни тя.

Разказа му, че веднъж видяла как един кайман, ранен лошо от ягуар, се довлякъл до водата, където пираните се вмъкнали през раната и го оглозгали отвътре за няколко минути, оставяйки кожата невредима.

В този момент момичето застана нащрек и му направи знак с ръка да пази тишина. Бороба, маймунката, много възбудена, започна да подскача и да издава крясъци, но Надя я успокои за миг, прошепвайки й нещо на ухото. Алекс остана с впечатлението, че животното прекрасно разбира думите на своята стопанка. Виждаше само сенките на растенията и черното огледало на водата, но очевидно нещо бе привлякло вниманието на Надя, защото тя се беше изправила. Отдалеч от селото долитаха приглушените звуци на някой, който докосваше струните на китара. Ако се обърнеше, можеше да види светлинките на къщите зад гърба си, но тук бяха сами.