Исабел Алиенде - Градът на зверовете

— Отец Валдомеро е живял тук още преди нашествието на мравките — представи го Надя.

— Пристигнах, когато се основа това селище, преди почти четиридесет години, и бях тук, когато дойдоха мравките. Трябваше да изоставим всичко и да се спасяваме, бягайки надолу по реката. Пристигнаха като огромно тъмно петно, напредваха неумолимо, разрушавайки всичко по пътя си — разказа свещеникът.

— Какво се случи след това? — попита Алекс, който не можеше да си представи едно селище да стане жертва на насекоми.

— Подпалихме къщите, преди да побегнем. Пожарът отклони мравките и няколко месеца по-късно можехме да се върнем. Нито една от къщите, които виждаш тук, не е на повече от петнадесет години — обясни той.

Свещеникът имаше странно животно — куче — амфибия, което, както каза, произхождало от Амазонка, но видът му бил почти на изчезване. Прекарвало голяма част от живота си в реката и можело да издържи няколко минути с глава, потопена в кофа с вода. Посрещна посетителите от благоразумно разстояние, недоверчиво. Лаят му беше като птичи трели и наподобяваше песен.

— Отец Валдомеро го отвлякоха индианците. Какво ли не бих дала да имам такъв късмет! — възкликна Надя.

— Не ме отвлякоха, дъще. Загубих се в джунглата и те ми спасиха живота. Живях с тях няколко месеца. Добри и свободни хора са, за тях свободата е по-важна от самия живот, не могат да живеят без нея. Плененият индианец е мъртъв индианец: затваря се в себе си, престава да яде и да диша и умира — разказа отец Валдомеро.

— Според някои версии те са кротки, а според други са напълно диви и свирепи — каза Алекс.

— Най-опасните хора, които съм виждал по тези краища, не са индианците, а трафикантите на оръжие, дрога и диаманти, търсачите на каучук, на злато, войниците, дърварите, които замърсяват и експлоатират този район — отвърна свещеникът и добави, че индианците са примитивни, що се отнася до материалното, но много напреднали в умствено отношение, че са свързани с природата, както синът с майка си.

— Разкажете ни за Звяра. Истина ли е, че сте го видели със собствените си очи, отче? — попита Надя.

— Мисля, че го видях, но беше през нощта и очите ми вече не са така добри, като преди — отвърна отец Валдомеро, изсипвайки голяма глътка ром в гърлото си.

— Кога беше това? — попита Алекс, мислейки, че баба му ще е благодарна за тази информация.

— Преди няколко години…

— Какво точно видяхте?

— Разказвал съм го много пъти: един гигант, висок повече от три метра, който се движеше бавно и около него се носеше ужасна миризма. Останах парализиран от страх.

— Не ви ли нападна, отче?

— Не. Каза нещо, след това се обърна и изчезна в гората.

— Каза нещо? Предполагам, искате да кажете, че е издал звуци, подобни на ръмжене, така ли? — настоя Алекс.

— Не, сине. Съществото проговори ясно. Не различих нито една дума, но без съмнение беше членоразделна реч. Загубих съзнание… Когато се събудих, не бях сигурен в това, което се бе случило, но беше останала онази просмукваща миризма, пропита в дрехите, в косата, в кожата ми. Така разбрах, че не съм сънувал.

Бурята спря така ненадейно, как то бе започнала, и настъпи ясна нощ. Алекс и Надя се върнаха в хотела, където членовете на експедицията се бяха събрали около Сесар Сантос и доктор Торес и разучаваха една карта на областта, обсъждайки приготовленията за пътуването. Професор Льоблан, малко отпочинал, бе с тях. Беше се намазал с препарат срещу насекоми от главата до петите и беше наел един индианец, наречен Каракауе, да му вее с бананово листо. Льоблан настояваше експедицията да се отправи към Горно Ориноко още на следващия ден, защото той не можел да си губи времето в това незначително село. Разполагал само с три седмици, за да залови онова странно същество от джунглата.

— За няколко години никой не е успял да стори това, професоре… — уточни Сесар Сантос.

— Ще трябва скоро да се появи, защото аз имам серия от конференции в Европа — отвърна той.

— Надявам се Звярът да прояви разбиране към вашите основания — каза водачът, но професорът с нищо не показа, че е доловил иронията.

Кейт Колд беше разказала на внука си, че Амазонка е опасно място за антрополозите, защото имало случаи, когато загубвали разсъдъка си. Измисляли най-противоречиви теории, карали се и спорели; други тормозели племената и накрая започвали да се смятат за бесове. А един от тях полудял и трябвало да го закарат вързан обратно в страната му.