Исабел Алиенде - Градът на зверовете

Всичко в това пътуване се оказа толкова различно от света, в който момчето бе израсло, че се чувстваше като пришълец от друга галактика. Вече не разчиташе на удобствата, които ползваше дотогава, без да се замисля, като легло, баня, течаща вода, електричество. Посвети са на снимане с фотоапарата на баба си, за да отнесе доказателства като се завърне в Калифорния. Приятелите никога не биха му повярвам, че е държал в ръцете си кайман, дълъг почти метър!

Най-сериозният му проблем беше с какво да се храни. Винаги е бил капризен по отношение на яденето, а сега му сервираха неща, които дори не знаеше какво представляват. Единственото, което можеше да идентифицира на борда, бяха боб в консерва, сушено осолено месо и кафе, но нищо от това не му беше вкусно. Екипажът беше свалил с изстрели двойка маймуни и през нощта, когато корабът акостира на брега, ги опекоха. Толкова напомняха на хора, че се поболя само при вида им: приличаха на две обгорели деца. Следващата сутрин уловиха една пираруку — огромна риба, чието месо се оказа великолепно за всички, с изключение на него, защото отказа да го опита. На тригодишна възраст беше решил, че рибите не са му вкусни. Майка му, уморена да воюва, за да го накара да яде, се беше примирила и оттогава му сервираше само храните, които обичаше. Не бяха много. Тези ограничения го държаха гладен по време на пътуването; разполагаше само с банани, една консерва кондензирано мляко и няколко пакета бисквити. На баба му, както и на останалите, не им правеше впечатление, че гладува. Никой не му обръщаше внимание.

Многократно през деня падаше кратък и проливен дъжд; трябваше да свикне с постоянната влага, с факта, че дрехите му никога не изсъхваха напълно. При появата на слънцето ги нападаха облаци комари. Чужденците се предпазваха, мажейки се с лосион против насекоми, особено Людовик Льоблан, който не пропускаше случая да издекламира списъка на болестите, пренасяни от насекоми — от тифуса до маларията. Беше завързал плътен воал около австралийската си шапка, за да предпази лицето си, и прекарваше голяма част от деня под прикритието на мрежа срещу комари, която накара да провесят в задната част на кораба. Кабоклосите в замяна на това бяха сякаш имунизирани срещу ухапванията.

На третия ден, посред една лазурна утрин, корабът спря, защото възникна проблем с двигателя. Докато капитанът се опитваше да отстрани повредата, останалите отидоха да си починат под навеса. Беше прекалено топло, за да се движиш, но Алекс реши, че това е идеалното място, където може да се освежи. Скочи във водата, която изглеждаше равна и гладка като чиния със супа, и потъна като камък.

— Само един глупак пробва дълбочината с два крака — забеляза баба му, когато той си подаде главата на повърхността, изхвърляйки вода и от ушите си.

Момчето се отдалечи с плуване от кораба — бяха му казали, че кайманите предпочитали бреговете — и дълго се носи, легнал по гръб в хладката вода, с разперени ръце и крака, загледан в небето и замислен за астронавтите, които познаваха неговата безбрежност. Чувстваше се така сигурен, че когато нещо мина, докосвайки леко ръката му, реагира с един миг закъснение. Без да има представа каква опасност го дебне — може пък кайманите да не се задържат само по бреговете, в края на краищата, — заплува с всички сили обратно към кораба, но го спря гласът на баба му, която му изкрещя да не мърда. Подчини се по навик, въпреки че инстинктът му диктуваше обратното. Задържа се на повърхността възможно най-тихо и тогава видя до себе си огромна риба. Помисли, че е акула, и сърцето му за миг спря, но рибата описа малък кръг и се върна, любопитна, като се доближи толкова, че можеше да види усмивката й. Този път сърцето му подскочи и едва се въздържа, за да не извика от радост. Плуваше с един делфин!

Следващите двадесет минути, през които игра с него както правеше с кучето си Пончо, бяха най-щастливите в живота му. Великолепното животно кръжеше около него с голяма скорост, прескачаше го, спираше на няколко сантиметра от лицето му, наблюдавайки го със симпатия. Понякога минаваше съвсем близо и Алекс можеше да докосне кожата му, която не беше мека, както очакваше, а грапава. На момчето му се искаше този миг никога да не свършва, беше готов завинаги да остане в реката, но изведнъж делфинът махна с опашка за сбогом и изчезна.

— Видя ли, бабо? Никой няма да ми повярва за това! — викна, като се върна на кораба така възбуден, че едва успяваше да говори.