Исабел Алиенде - Градът на зверовете

Надя нададе продължителен и остър вик, който прозвуча на момчето като крясък на кукумявка, и миг по-късно друг подобен вик отвърна от брега отсреща. Тя повтори повикването два пъти, като и двата пъти получи същия отговор. Тогава хвана Алекс за ръката и му даде знак да я последва. Момчето си спомни за предупреждението на Сесар Сантос да не напускат границите на селището след мръкване, както и историите, които беше слушал за пепелянки, зверове, бандити и въоръжени пияници. Още по-добре щеше да е, ако можеше да не мисли за жестоките индианци, описани от Льоблан, или за Звяра… Но не искаше да изглежда като страхливец в очите на момичето и я последва, без да каже дума, стискайки швейцарското си войнишко ножче.

Оставиха зад себе си последните колиби на селото и продължиха внимателно напред само под светлината на луната. Джунглата се оказа по-лесно проходима, отколкото смяташе Алекс; растителността беше гъста по бреговете на реката, но после оредяваше и бе възможно да се напредва без големи затруднения. Не бяха стигнали много далеч, когато подвикването на кукумявката се повтори. Намираха се на една поляна в гората, откъдето можеше да се види блестящата на небосвода луна. Надя спря и застина неподвижно; дори Бороба стоеше кротко, сякаш знаеше какво чакаха. Изведнъж Алекс подскочи удивен: на по-малко от три метра от тях се материализира една фигура, сякаш изникнала от нощта, неочаквана и тайнствена като призрак. Момчето вдигна ножа си, готово да се защитава, но спокойното поведение на Надя спря ръката му във въздуха.

— Аиа — прошепна момичето с тих глас.

— Аиа, аиа… — отвърна глас, който се стори на Алекс не от човешко същество, звучеше като довеян от вятъра.

Фигурата пристъпи крачка и застана много близо до Надя. Очите на Алекс вече бяха малко свикнали с тъмнината и той успя да види на лунната светлина един невероятно стар човек. Изглеждаше като че ли е живял векове, въпреки изправената си стойка и гъвкавите си движения. Бе много дребен, Алекс прецени, че е по-нисък от сестра му Никол, която беше само на девет години. Носеше къса препаска от растителни влакна и дузина гердани от раковини, семена и зъби от глиган, които покриваха гърдите му. Кожата, набръчкана като на хилядолетен слон, се диплеше върху крехкия му скелет. Носеше късо копие, бастун, на който висяха множество кожени торбички и един кварцов цилиндър, звънтящ като бебешка дрънкалка. Надя повдигна ръка към косата си, отдели светулката и му я поднесе; старецът я прие, намествайки я между огърлиците си. Надя клекна и показа на Алекс да стори същото в знак на уважение. Индианецът веднага се наведе и тримата останаха така, на една и съща височина.

Бороба подскочи и се покатери на раменете на стареца, дърпайки го за ушите; стопанката му я свали с един замах и старецът се разсмя от сърце. На Алекс му се стори, че няма нито един зъб в устата си, но не можеше да е сигурен, тъй като светлината бе оскъдна. Индианецът и Надя се впуснаха в дълъг разговор с жестове и звуци на език, чиито думи звучаха гальовно, като бриз, ромолене на вода и птичи глъч. Предположи, че говорят за него, защото го сочеха. В един момент човекът се изправи и много ядосано размаха късото си копие, но тя го успокои с дълги обяснения. Накрая старецът откъсна един амулет от врата си, парче от дялана кост, и го поднесе към устните си, за да духне в него. Звукът беше също като песента на кукумявката, чута по-рано, която Алекс разпозна, защото в околностите на неговата къща в Северна Калифорния имаше много от тези птици. Странният старец закачи амулета около врата на Надя, сложи ръцете си на раменете й като за сбогуване и изчезна мигновено, също така тайнствено, както се беше появил. Момчето можеше да се закълне, че не го видя да се отдалечава, той просто като че ли се изпари.

— Това беше Уалимаи — прошепна Надя на ухото му.

— Уалимаи? — попита той, впечатлен от странната среща.

— Шшт! Не го казвай на висок глас! Никога не трябва да произнасяш истинското име на един индианец в негово присъствие, това е табу. Още по-малко можеш да назоваваш мъртвите, това е още по-голямо табу, ужасна обида — обясни Надя.

— Кой е той?

— Той е шаман, много могъщ магьосник. Говори чрез сънища и видения. Може да пътува в света на духовете, когато поиска. Той е единственият, който знае пътя за Ел Дорадо.

— Ел Дорадо? Златният град, измислен от конкистадорите? Това е абсурдна легенда! — отвърна Алекс.

— Уалимаи е бил там много пъти с жена си. Винаги се движи с нея — възрази момичето.