Виктория Александър - Вярвай

— А аз няма да му позволя да се откаже от търсенето. — Думите й звучаха предизвикателно. Ръката й стисна неговата.

— Мили Боже. — Мордред се изсмя презрително. — Дамата е толкова благородна и лоялна и притежава всички онези качества, които човек търси в добро куче. Много добре тогава. Дадох ви възможност. Заслужихте съдбата си.

Мордред направи знак на хората си и те пристъпиха напред. Теса се приближи още към Галахад.

— Не ми харесва как звучи това — каза тя с крайчеца на устните си. — Какво искаше да каже?

— Скъпа моя лейди — каза Мордред. — Това просто означава, че моето гостоприемство ще продължи, но, за нещастие, ще настъпи известна промяна в покоите ви.

Тя погледна към Галахад.

— Покоите ни?

— Просто е, Теса. — Гласът му беше равен, но вътре в него кипеше въодушевление. — Вече няма да сме затворници над земята.

Изражението й потъмня от тревога.

— Над земята? Има и под земята, така ли?

— Тъмницата, Теса. — Погледът му беше впит в този на Мордред. — Небезизвестните зандани на замъка Ле Фей.

— Небезизвестни? Ласкаеш ме. — Мордред се засмя. — Сигурен съм, че ще се чувствате добре там. — Той кимна към охраната си и войниците бързо заобиколиха Теса и Галахад и ги изведоха от стаята. Мордред извика след тях:

— Предложенията ми остават в сила. Ако промените решението си, вратата ми е винаги отворена. Разбира се, вашата ще бъде здраво залостена. — Злокобният му смях отекна по коридора.

— Всичко ще бъде наред, Теса. — Галахад й се усмихна. — Довери ми се.

Тя въздъхна.

— С живота си, Големи човече, доверявам ти се с живота си.

Той се молеше вярата й да не е напразна, но с всяка стъпка към затвора сърцето му олекваше.

Небезизвестните зандани на замъка Ле Фей. Идеалното място за игра през скучните зимни дни.

— Е, какъв е планът? — попита през стиснати зъби Теса. Глезените й бяха завързани, ръцете — също, вдигнати високо над главата й, закачени за желязна халка. Под краката й имаше малка бала сено или слама, или може би бурени. За какво ли? За удобство? Едва ли, но ако беше само със сантиметър по-ниска, щеше да се изправи на пръсти. Галахад се намираше на няколко стъпки от нея в същото положение, с изключение на балата. Но дори и така, благодарение на ръста му, изглежда му беше много по-удобно, отколкото на нея.

Стражите ги бяха повели надолу по безкрайна стълба, после през дълъг, тесен коридор, от двете страни на който имаше здрави врати. Хората на Мордред ги завързаха и бързо си тръгнаха, оставяйки една горяща факла, забита в стената. Би могло да е и по-лошо. Поне не виждаше уреди за изтезание. Не че знаеше как изглеждат. Все пак беше тъмно, влажно и доста страшно и Теса би могла да се закълне, че чува топуркащи звуци. Не й се искаше да мисли какво точно означават тези звуци.

— Явно не го наричат зандан току-така — промърмори тя и погледна към Галахад. — Какво правиш?

Галахад гледаше нагоре към ръцете си.

— Опитвам се да развържа въжетата.

— Желая ти успех. Аз не мога дори да раздвижа пръстите си.

— Не е нужно да се движиш много. — Челото му се сбърчи.

Тя го гледа известно време.

— Не изглежда да имаш някакъв напредък.

— А ти не изглежда да имаш някакво търпение — отвърна спокойно той.

— Щях да имам повече, ако не бях закачена тук като свински бут.

Той не й обърна внимание, съсредоточен върху усилията си. Тя въздъхна дълбоко. В сумрака не виждаше много добре.

— Какво правиш сега?

— Същото, което правех и преди малко.

— О. — Не й стига, че висеше тук, ами и той не искаше да я слуша. — Е, какво…

— Когато бях малко момче — започна той търпеливо, сякаш обясняваше нещо много сложно на някой не особено умен, — в двора на Артур дойде пътуващ магьосник. Е, не беше истински вълшебник, не като Мерлин…

— Мерлин — изръмжа тя. — Ако някога видя този кучи…

— Но беше забавен. Но — и може би това беше истинска магия… — Работеше упорито върху въжетата. Нима наистина виждаше някакво разхлабване? — Можеше да развърже всеки възел дори когато самият той е завързан. И ми каза точно… — въжетата му се разхлабиха — как го прави.

Само след миг въжетата вече бяха в ръцете му.

— Страхотно, мистър Рекордьор! Добре! — Тя подскочи леко. — А сега — мен.

Галахад се наведе и развърза глезените си.

— Аз не мисля така.

— Какво искаш да кажеш?

— Би било грешка. — Изправи се и й се ухили. — Тук ще си в безопасност засега.

— Не искам да съм в безопасност. — Гласът й се повиши. — Искам да съм с теб.