Виктория Александър - Вярвай

Гърлото й се сви и тя преглътна сълзите си. Какъв смисъл би имало да му каже? Може би беше най-добре поне веднъж да си държи устата затворена. Но дори и да беше съгласна по принцип, знаеше, че се самозалъгва.

Как въобще би могла да го забрави?

Всеки път, когато погледне към звездите през някоя топла пролетна вечер, ще се връща отново в прегръдката му. И той ще бъде в сърцето й.

— Всичко е така, както заповяда, милорд.

— Отлично, Оскар. — Мордред повдигна вежди. Оскар кимна, понечи да каже нещо, но явно се отказа.

Без съмнение, мъдро решение, но все пак…

— Какво има, Оскар?

Войникът се поколеба. Мордред въздъхна и се облегна назад в стола си. Момичето на Галахад беше право — Оскар не беше най-ярък пример за мъж. И все пак той му беше верен като куче, безмилостен като дявол и най-вече — би прерязал гърлото на някой враг по заповед на Мордред, без да се замисли и за миг.

— Изплюй камъчето, човече.

— Просто си мислех, милорд…

— Тц, тц, Оскар. Не знаеш ли какви беди можеш да си навлечеш, когато се замислиш?

Оскар се изчерви от притеснение и Мордред се усмихна. В този миг войникът сигурно го мразеше. За разлика от съюзниците му в страната, които заговорничеха с принца срещу Артур, Оскар и другарите му тук нямаха никакви благородни чувства относно работата си. Те бяха грубияни, прости хора. Съдействието им се осигуряваше в замяна на подслон, дрехи и храна, плюс няколко монети от време на време. И всички живееха с надеждата, че някой ден Мордред ще награди верността им с власт, земя или богатство. Може би щеше да го направи. А може би не.

— Чудех се, милорд, защо не ги окова, вместо да ги завързваш.

Мордред го изгледа със съжаление.

— Ако ги бях оковал, Галахад никога не би се освободил.

Оскар премига объркан.

— Не разбирам.

— Нито пък е необходимо.

— Но, милорд…

— Конете им в конюшните ли са? — Оскар кимна. — И вещите им — там, където могат да ги намерят?

— Да, милорд.

— Значи тогава сме готови. — Обзе го приятно предчувствие. Отдавна чакаше този момент. — Събери хората си. Ще ви чакам при портата на замъка.

Оскар се опули, после изведнъж лицето му се проясни.

— Разбирам, милорд.

— Знаех си, че ще разбереш, Оскар. — Той махна към вратата. — Побързай.

Оскар кимна и излезе. Мордред посегна към чашата с вино на масата пред себе си. Това беше. Най-после той и Галахад щяха да кръстосат мечове, без да се намесва Артур.

Отпи голяма глътка от виното и се замисли за неохотата, която изпитваше. Това беше глупост. Бе чакал този ден от години. Бе копнял за него всеки път, когато Галахад го побеждаваше в игра, бой или в непрестанното състезание за обичта на краля. Без съмнение, Галахад никога не е забелязвал изражението на гордост, изписано върху лицето на Артур, когато синът на Ланселот се представи добре и почтено. Но Мордред го забелязваше. Бе забелязал също така, че баща му не проявява същия интерес към успехите на наследника си.

Отново отпи от виното си. Вкусът му внезапно бе станал горчив, като спомените му. Причината за омразата между него и баща му не беше участието на Артур в смъртта на майка му. Всъщност Мордред знаеше, че не действията на Артур, а безразличието му бе предизвикало смъртта й. Кралят нито е обичал, нито е мразил първата си съпруга. Тя беше кралицата и дали е жива, или мъртва, явно за него не е било от особено значение. Същото беше отношението му и към нейния син.

Но той, Мордред, беше синът на Артур и заслужаваше да се отнасят към него с уважението и — да! — обичта, съответстващи на положението му. Пръстите му се вкопчиха в металната чаша. Артур предпочиташе да дава обичта си на Галахад.

И все пак може би дължеше всичко, което представляваше, на добрия рицар. Желанието да победи Галахад го бе пришпорвало напред. Но любимецът на краля винаги беше малко по-бърз и малко по-силен. Мордред можеше и да триумфира над другите момчета и, по-късно, над другите мъже, но не и над Галахад. Никога над Галахад.

И нима състезанието не продължи до днес? Не трябваше ли Мордред да е този, когото Артур да изпрати да търси Граал? Не трябваше ли наследникът на кралството да бъде изпратен на мисията за спасението му? Артур знаеше за предателството на сина си, но безсмислената сантименталност на стареца му бе попречила да реагира. Но дори и да не беше така, Мордред беше сигурен, че баща му никога не би го помолил да направи подобно нещо. Не, такова благородно начинание беше запазено за любимеца на краля.