Виктория Александър - Вярвай

Усмивката му се стопи, устните му се стиснаха в решителна линия.

— Това е типично за игрите на Мордред. Не ни е оставил друга възможност Но капанът губи ефективността си, когато жертвата знае за него, защото не е изненада. А след като знаем какво ни очаква, няма да тръгнем слепешката напред. Подготвени сме.

— Те ни превъзхождат по брой — промърмори тя.

— Може би. — Тонът му беше мрачен. Обърна се и продължи напред.

— Преживяхме доста заедно, нали, Големи човече? — каза тихо тя.

Тихият му смях отекна в каменния коридор.

— Наистина, така е.

— Мислиш ли, че ще се справим и с това?

— Доверие, Теса. Имай вяра.

— Точно така. — Стомахът й се сви. Колко пъти бе познала истинския страх от онази вечер в библиотеката насам? Сто? Хиляда? Имаше ли нещо в нейния свят, което да се сравни с ужасите, които бе преживяла тук? Или с радостите? — Вече не съм същият човек, какъвто бях, преди да дойда тук.

— Аз също се промених. — Той я погледна през рамо и се усмихна. — Мисля, че към по-добро.

— И аз така мисля. — Повървя малко, без да говори. — Не знам какво бих направила, ако ти се случи нещо. — Преглътна буцата в гърлото си. О, по дяволите. Тя го обичаше и независимо как щеше да свърши тази връзка, може би той заслужаваше да знае. — Ти означаваш много за мен. Аз…

— Мълчи, Теса — прошепна строго той. — Външният отвор е пред нас.

Галахад забави крачка. Приближи изхода предпазливо. Поне тя си мислеше, че е изходът. Въпреки факлата в ръката му, Теса не виждаше на повече от метър пред тях. А там имаше стена, покрита с гъсти увивни растения. Сърцето й заблъска лудо в гърдите. Тунелът свършваше тук. Нямаше изход.

— Галахад. — Стисна ръката му — Какво ще правим сега?

— Дръж това. — Той й подаде факлата.

Тя я вдигна високо. Галахад пристъпи към стената, пъхна се в растителността и изчезна.

— Галахад! — прошепна отчаяно тя. — Не ме оставяй! Чуваше тихото свистене на меча му в бурените и само след секунди той вече бе разчистил пътека до нея.

— Хайде, Теса, бързо.

Пъхна меча си в ножницата, сграбчи ръката й и я поведе през тунела.

Излязоха на малка полянка, обградена от покритата с бръшлян стена на замъка и гората. Луната беше почти пълна и ярка. Теса се наведе и завъртя факлата в пръстта, за да я изгаси. Чуваше пръхтенето на конете им, скрити зад дърветата.

— Не виждам никого — каза предпазливо тя.

За първи път, откак срещнаха хората на Мордред, изпита надежда. Дали щяха да се измъкнат оттук живи?

— Нито пък аз. — Мрачният му тон говореше повече от думите му. Още не бяха извън опасност — Трябва да сме много бързи.

— Може би извадихме късмет. — Теса нямаше намерение да се откаже от малката си надежда. — Може би Мордред си мисли, че ще излезем от друго място. Или може би си мисли…

— Или може би предпочита да излезете на открито, за да се увери, че наистина няма къде да избягате.

Мордред излезе от сянката на дърветата в ръката с меч.

Сърцето на Теса се сви. Галахад спокойно извади своето оръжие и застана между нея и принца.

— Милорд, много мило от твоя страна да дойдеш да се сбогуваш.

— Би било неучтиво да ви позволя да си тръгнете, без да ви пожелая приятно пътуване.

Мордред кимна, явно сигнал за малката му армия от стражи да излезе от дърветата.

Двамата започнаха да обикалят в кръг. Гласът на Галахад беше хладен:

— Любезен домакин, както винаги.

Очите на Мордред блестяха на лунната светлина.

— Нищо повече от обикновена вежливост.

На Теса й се искаше да закрещи. Това беше като някакъв мъжки ритуал. Два диви звяра, дебнещи се един друг. Преценяващи другия. Готови за нападение.

— О, да, но макар че не искам да те обидя, трябва да кажа, че покоите ни не бяха особено удобни. — Галахад поклати глава. — Разочарова ме.

— Моите извинения, Галахад. Следващия път ще се постарая да е по-добре.

— Следващия път? — Веждите на Галахад подскочиха. — Ще има ли следващ път, Мордред?

Мордред се изсмя — злокобен звук, който я накара да настръхне. Нямаше никакво съмнение, че Мордред иска кръв — тази на Галахад, а може би и нейната.

— Уви, сър рицарю, съжалявам, но това ще е последната ни среща. — Мордред замахна с меча.

— Срамота — промърмори през стиснати зъби Галахад, парира удара и боят започна.

Теса никога не бе виждала бой с мечове, като се изключат филмите. Там мечовете бяха тънки, елегантни, а ла Тримата мускетари. Но тези тук бяха тежки и страшни, държаха ги с две ръце. Това беше истинско. Нямаше драматична музика за фон, само смразяващото кръвта дрънчене на метала и звуците, издавани от двама мъже, опитващи се да достигнат границата на силите си и отвъд нея. И биенето на собственото й сърце. Това беше бой на живот и смърт и напрежението бе увиснало във влажния въздух като сянката на смъртта.