Виктория Александър - Вярвай

— И въпреки че тази история е очарователна, тя е мит, легенда, в която няма повече истина, отколкото в някоя приказка. — Теса се усмихна към класа и зачака неизбежния въпрос.

Не чака дълго.

Едно наперено чернооко момиче на втората маса вдигна ръка.

— Но не би ли могло да е истинско?

Теса сподави импулса да вдигне поглед към тавана. В края на краищата, добре е студентите да задават въпроси. Това е част от процеса на обучение. Просто й се искаше да възприемат малко по-бързо.

— Не, не би могло. Както вече ви казах, ако Артур въобще е съществувал, то той е бил келтски вожд от пети или шести век. Приказките за Камелот и рицарите на кръглата маса и всичко останало са продукт на въображението на хора като Джофри от Монмът и Томас Малъри.

— Ами търсенето на свещената чаша Граал? — обади се предизвикателно едно кльощаво, дългокосо момче.

Теса познаваше това поколение. Те представляваха странна субкултура. Израснали едновременно с компютри и тъмници и дракони, тези уникални индивиди не позволяваха на високотехнологичното естество на едната им страст да засенчи фантазията на другата. Най-вероятно всичко, което това момче знаеше за свещения Граал, произлизаше от Монти Питън.

— Търсенето на Граал, разбира се, е неделима част от легендата за крал Артур. Но то е по-скоро необходимост, всъщност техника, която да движи действието. — Теса си пое дълбоко въздух. Нямаше ли да свършва този час? — Ако имаме някой изключителен герой, то на него му е необходимо изключително търсене. А какво по-благородно и по-героично в християнското общество от търсенето на чашата на Исус? Така се раждат митовете. И ние точно с това се занимаваме. С един мит. Нищо повече.

— Тогава как ще обясните многобройните и разнообразни знаци из цяла Британия, отбелязващи живота и смъртта на Артур и неговите рицари? — обади се един висок, прилично изглеждащ, джентълмен в дъното на стаята.

Теса присви очи. Кой беше този човек? И кога се е вмъкнал тук? Не го бе забелязала досега. Намирисваше на инспектор. Акцентът му беше леко английски, сакото му беше с традиционна кройка, сребристата му коса — късо подстригана, а стоманеносивата брадичка — прецизно оформена. Имаше известна прилика с Фред Астер. Определено беше инспектор. По дяволите, администрацията трябваше да я уведоми. Теса не обичаше гостите — очаквани или не — в часовете си. Особено в този час.

— Не е необичайно древните легенди да оставят следи. Най-ярък пример за това е планината Олимп в Гърция. Няма и съмнение, че планината никога не е била дом на богове, но… — Звънецът я прекъсна. Лошо. Тъкмо беше загряла за любимата си тема. Студентите наскачаха и тръгнаха към вратата и тя извика, напразно опитвайки се да бъде чута: — Следващата седмица започваме раздела за норвежката митология. Прегледайте програмата и прочетете това, което се изисква.

Тя въздъхна, събра книгите си от катедрата и се замисли за госта. Кой беше и защо бе дошъл в часа й? Огледа стаята. Страхотно, вече си бе отишъл. Теса излезе навън и погледна в двете посоки на коридора. Нищо. Е, сигурно ще чуе нещо за него рано или късно. И по-добре по-късно. Единствената й цел напоследък беше просто да изкара оставащите дни до лятната ваканция.

Теса си проправи път през претъпкания коридор към мъничката стая, която й се полагаше като на асистент-преподавател. Би могло да бъде и по-лошо. Остави книгите си върху и без това разхвърляното бюро, отпусна се на стола си и затвори очи.

Още три седмици. За първи път днес по устните й пробяга усмивка. Още три седмици и щеше да бъде в Гърция. Древният дом на Афродита и Аполон. Предполагаемото местонахождение на Атлантида.

Усмивката й се разшири. О, разбира се, през лятото ще прави проучвания за книгата си за корените на гръцката митология, но няма да прекара всичкото си време в прашни стари библиотеки. Не, проучването на легендите на тази героична земя означаваше истинска работа в най-прекрасните части на земното кълбо. Малки, бели селца, обсипали бреговете на сапфирено-синьото Егейско море…

— Никога не бих могла да сбъркам тази усмивка. В момента не си в Канзас, нали?

Теса се засмя, когато чу познатия глас, но не отвори очи.

— Няма начин. Канзас никога не е бил интересен.

— Пак си в Гърция, нали?

— Позна. — Теса отвори очи. — Още три седмици.

— Знам, знам. — Ейнджи Уиткоум въздъхна със зле прикрита завист. — Човек бих убила да дойда с теб. Но точно сега съм тръгнала да обядвам. — Тя спря. — А, щях да забравя. — Ниската, набита студентка последен курс сложи голяма кутия в средата на разхвърляното бюро на Теса. — Това дойде с днешната поща.