Виктория Александър: Вярвай

— Избий си го от главата — засмя се Теса. — Намирам за интересна книгата, не темата. — Остави я внимателно на масата. — Ще я прегледам по-късно. Да идем да намерим нещо за похапване.

— Хубаво е да разбера, че вярваш в нещо. — Ейнджи пристъпи към вратата.

— О, така ли? В какво? Ейнджи й се ухили лукаво.

— В яденето.

— Хвана ме. А сега да вървим.

Теса я избута навън. Щеше да разгледа книгата по-късно днес. Беше странно, че именно този том пристига точно сега. Вероятно просто съвпадение. И въпреки това като песен, която не можеш да избиеш от съзнанието си, заглавието на книгата се въртеше в главата й:

Теса изпъна гръб и протегна ръце над главата си в напразен опит да облекчи схванатите си стави. Имаше чувството, че седи тук от много отдавна. Сама. И точно затова обичаше старото крило на университетската библиотека. Тук рядко идваше някой и тъй като Теса имаше склонност да си говори на глас, когато се съсредоточаваше, това място беше идеално за нея. Тук нямаше прозорци, нищо, по което да съдиш за минаването на времето, и й беше много лесно да се концентрира върху работата си, каквато и да беше тя. Теса погледна часовника си и наистина се изненада. Беше почти осем. Бе стояла тук цял ден.

— И какво успях да свърша? Не много.

Теса се загледа намръщено в книгите, разпръснати по голямата надраскана дъбова маса. Беше извадила почти всичките възможни справочници, отнасящи се до датиране на стари книги, с които университетът разполагаше. „Историята на Мерлин“ противоречеше на всички и с течение на деня загадката се бе превърнала в мания.

Все пак беше почти сигурна за възрастта на корицата. Датираше някъде от края на деветнайсети век и в нея нямаше нищо особено, като се изключи забележително доброто й състояние. Единствената повреда бяха леко ожулените ръбове. Но не корицата я омагьосваше.

Отвори книгата и запрелиства страниците една по една. Никога не беше виждала такава хартия. Приличаше на много фин пергамент. Теса бе разглеждала книги отпреди петстотин години, но пергаментът им беше крехък и чуплив и втвърден от старост. Страниците на тази книга бяха еластични и меки като нови. Но, разбира се, това беше абсурдно. Дори и през миналия век никой не е използвал пергамент. Освен това след повече от сто години пергаментът щеше да изгуби гъвкавината си.

Страниците обаче не бяха и наполовина толкова интригуващи, колкото думите, отпечатани върху тях. Поне тя си мислеше, че са напечатани. Възможно бе и да е писано на ръка. Тя поклати раздразнено глава. В това нямаше никакъв смисъл. Прокара леко пръста си по една страница. Ако беше писано, без значение колко отдавна, щеше да има някаква разлика в усещането на листа, малки ръбове и вдлъбнатини по повърхността. Но, доколкото можеше да прецени, листът беше съвсем гладък.

Но илюстрациите наистина караха дъха й да спира. В стил, по-реалистичен от този на миналия век, цветовете — ярки и живи — не се поддаваха на никаква датировка. Всяка картина беше по-хубава от предишната. Ето рисунка на рицар, изправен срещу дракон, която изглеждаше толкова реална, че тя сякаш почти усещаше огнения дъх на дракона върху лицето си и потрепери от страх за храбрия рицар. Друга картина показваше голяма дворцова зала, пълна със знамената на хората на краля, отекваща от смеха на стотина лордове и дами. Отвори на друга страница и затаи дъх. Как бе пропуснала тази картина? Това беше най-изумителната илюстрация.

Рицар, коленичил пред олтар, скръстил молитвено ръце, вперил поглед нагоре. Беше облечен в нещо като туника, на кръста му висеше голям меч. На малкия му пръст блестеше пръстен с червен камък. Тънък лъч светлина от малкото прозорче осветяваше лицето му. Косата му беше тъмна, почти черна — цветът на нощта. Имаше класически профил — прав, благороднически нос, плътни устни, брадичката беше някак предизвикателна, дълбоките очи — озарени от пламенна страст. От рисунката не се виждаше, но тя някак знаеше, че очите му са сини и тъмни. Самото му присъствие сякаш изпълваше малкия параклис. Силен. Точно такъв беше. Силен. Тя си пое въздух. Оу! Какво парче! И колко глупаво да е от легенда, която тя не харесваше. Разбира се, някой като този тук би я накарал да промени мнението си. Теса се ухили.

— Колко жалко, че не е истински.

Неохотно отвори на друга страница. Сигурно за четвърти или за пети, а може би за петдесети, път прелистваше книгата. И сякаш винаги забелязваше нещо ново. Като например рисунката на сър Парче. Тя се засмя и смехът й прозвуча неестествено силно в тишината на залата. Той всъщност не беше неин тип. Е, ако беше гръцки бог…