Виктория Александър - Вярвай

Но сега щеше да е различно. Сега, най-после, той щеше да триумфира. А Галахад щеше да умре. О, аргументите на дамата наистина бяха верни — Артур щеше да побеснее, когато узнае за смъртта на Галахад. Мордред не би му спестил тази трагедия. Не, той очакваше с нетърпение добре подбрания момент, когато ще каже на баща си, че мъжът, когото Артур винаги е предпочитал пред сина си, е паднал мъртъв от неговата ръка. Това щеше да стане точно преди Артур, Ланселот и всички останали, все още верни на старото, да се присъединят към Галахад в отвъдното.

Ами жената? Веждите му се сбърчиха и той се замисли. Тя наистина имаше хубави форми и щеше да му достави удоволствие. Макар че след смъртта на Галахад няма да е същото. Беше се наслаждавал на мисълта да отпрати Галахад и да задържи жената, знаейки, че при всяка стъпка на рицаря сърцето му ще се изпълва с болка при мисълта как точно се наслаждава Мордред на неговата прекрасна лейди. А когато Галахад умре, тръпката щеше да изчезне. Дотогава обаче тя може би беше единственото слабо място на Галахад.

Нямаше две мнения по въпроса — Галахад щеше да умре. Мордред допи виното си и стана. При това скоро. Едни прости въжета никога нямаше да задържат такъв рицар. Не и такъв, който още много отдавна бе проучил тунелите и проходите в замъка, в който сега беше затворен. И когато рицарят и дамата му се появят, Мордред и хората му щяха да ги посрещнат.

Това щеше да е последното състезание между двамата. Последната битка. Последната игра. Беше почти жалко, че трябва да й се сложи край. Но нямаше друг начин. Мордред тръгна към вратата. Въпреки разгулния живот, който Галахад така ненавиждаше, дните на Мордред бяха изпълнени с бойни упражнения толкова, колкото и с хубави жени. Беше готов да се изправи пред съперника си в една последна борба.

Наистина — Мордред се усмихна на себе си — нямаше съмнение, че победителят ще бъде той. Заради гордостта си, щеше да избере да разчита само на своите умения. Но ако те му откажат, пак щеше да победи Галахад. Този път Мордред щеше да е победител. В края на краищата, той знаеше слабото място на рицаря.

И не би се поколебал да я използва.

— Може никога да не ти простя, че ме остави сама в тази дупка.

Теса разтри китките си, опитвайки се да възвърне кръвообращението.

— Не се забавих.

Галахад коленичи и развърза въжетата, пристягащи глезените й.

— Стори ми се цяла вечност.

— Беше съвсем за кратко.

Той се изправи, хвана я през кръста, вдигна я от балата и я сложи на пода. Челото му се сбърчи.

— Можеш ли да ходиш?

— Мисля, че да. Краката не ме болят толкова, колкото ръцете. — Тя ги размаха. — Как ще се измъкнем оттук?

— Има един тунел, който ще ни изведе в гората зад замъка. Намерих конете, както и меча ми, провизиите ни и камата на кралицата. — Той потупа ножа на хълбока си. — Бих ти я дал, но… — Погледът му се плъзна по роклята й. — …Няма къде да я сложиш.

— Бих предпочела един боздуган. Освен това, Гуенивир я даде на теб, за да ти носи късмет. Откри ли ми…

— Да.

— Свършил си доста работа. Впечатлена съм.

Той тръгна към вратата, извади меча си и внимателно огледа коридора.

— Не беше трудно. Тунелите са си същите, каквито ги помня. Конете бяха вързани наблизо. Нещата ни също бяха там. Дори успях да преведа животните през една малко използвана врата.

Теса застана до него и също погледна празния коридор. Нищо. Въздъхна с облекчение.

— Да вървим тогава.

Той кимна и излезе навън. Тя хвана ръката му и го последва. Досега беше лесно. Фасулска работа. Може би… прекалено лесно.

— Не мислиш ли, че е странно това, че Мордред не е оставил никаква охрана тук?

— Ш-шт. Говори по-тихо.

— Е, не мислиш ли? — прошепна тя.

— Много странно при това.

Облекчението й започна да се изпарява.

— Когато проверяваше тунела, видя ли някого?

Галахад спря пред стълбището, водещо нагоре, взе една факла от металната скоба на стената и се приведе под стълбата, за да влезе в тесен проход.

— Не.

— Никой?

— Жива душа нямаше.

— Чакай, задръж, спри. — Теса дръпна туниката му — Виж, знам, че си рицар и всичко останало, но мисля, че имаме проблем. — Той спря и се обърна към нея. — Всичко това е някак прекалено лесно. — Тя си пое дълбоко въздух. — Мисля, че е капан.

Той я гледа известно време, после се ухили.

— Ъ-хъ.

— Ъ-хъ?

— Не казваш ли така, когато искаш да изразиш очевидното?

— Да — тя кимна. — Ако знаеш, че това е капан, защо сме тръгнали право към него?