Виктория Александър - Вярвай

— Разбира се, че искам да се върна в казината, както и в Южна Франция. Сега е любимото ми време от годината между филмовия фестивал и пристигането на тълпите лошо облечени туристи. И не ми харесва, че ще се наложи да го пропусна. — Загледа се в идеалния си маникюр. — Освен това винаги печеля между два сезона.

— Ще се осмеля да кажа, че използваш магия, за да спечелиш.

— Не е необходимо да използвам магия. Не е необходимо да мамя — каза лукаво тя. — Просто имам усет за комара. Защото знам кога да играя и кога да спра. Много съм добра.

— Все едно. — Гласът му отекна повелително и тя усети поражението си. Беше обречена. Никакво Монте Карло. Никаква бакара. Никаква рулетка. Нито дори блекджек. — Тук сме и тук ще си останем. Ако си спомням добре, тук някога ти харесваше.

— Някога не съм познавала нещо по-хубаво и освен това не съм имала друг избор. — Тя въздъхна уморено. — Мислех, че си избил тези „аз-не-съм-мит“ мисли от главата си още преди век, когато доведе онзи очарователен Самюъл в Камелот.

— Може и да беше очарователен, но пък иначе ме разочарова. В крайна сметка, той само продължи легендите. — Мерлин въздъхна. — А и беше неточен при това.

— Ако желанието ти е да промениш мисленето на света, няма да го постигнеш с тази жена. Тя няма благородното положение, което имаше той. Погледни истината в очите, миличък, тя е просто една асистентка.

— Този път целта ми не е да променя отношението на всички хора — каза мрачно той.

Вивиан присви очи.

— Какво си намислил? Какво не ми казваш?

— Доведох я тук заради Галахад.

— Заради Галахад? Какво? Като домашен любимец?

— Не. Като партньор.

— Какво искаш да кажеш? Защо му е на Галахад партньор?

— Водещата амбиция на Галахад през последните му години беше да открие свещения Граал…

Тя изсумтя презрително.

— Ето ти един мит.

— Съвсем не. Граал винаги е и винаги е бил различно нещо за различните хора. „Това важи за всички времена: този, които потърси Граал и повярва, ще го намери…“

Мерлин се загледа някъде в пространството, сякаш думите му го бяха пренесли на място, където тя не можеше да го последва. Това винаги я влудяваше.

— Мерлин?

— Извинявай, докъде бях стигнал? О, да, Галахад, разбира се, се провали. Всичко, създадено от Артур, се срути, рицарите му се разпръснаха по целия свят. Обвих всичко в магия. И тогава започна легендата.

Мерлин замълча и Вивиан изпита мъничко съжаление. Милият! Артур и Камелот винаги са били най-високите върхове от кариерата му.

— Винаги съм обичал Галахад.

— Той беше мило момче, скъпи.

— Все още съжалявам, че не му помогнах повече в търсенето му.

— Това не беше твоята съдба, а неговата.

— Точно затова, когато съчиних легендата, му позволих той да е един от малкото рицари, открили Граал.

— Беше много мило от твоя страна.

— Галахад умря като самотен, огорчен старец.

— Твоята магия може и да е създала мит, но съдбата на Галахад беше да живее в истинския живот — каза бавно тя. — По този въпрос не можеше да направиш нищо.

— Но сега ще направя. — Мерлин се изправи и се втренчи в нея. За миг тя си спомни онзи първи момент, когато се запозна с гордия, могъщ вълшебник, който бе станал неин учител и нейна любов. — Ще променя тази съдба.

Тя го гледа дълго, учудено.

— Не може да говориш сериозно.

— Съвсем сериозно говоря.

— Но защо?

— Харесва ми Галахад. Винаги ми е харесвал.

Тя тропна с крак.

— Е, аз пък харесвах Мария-Антоанета…

— Странно създание — промърмори Мерлин. — Отхвърля най-хубавите партии.

— Но не мога да променя съдбата й!

Той се подсмихна.

— Твоята магия не е толкова истинска, колкото моята.

— Благодаря ти, че ми го напомни — каза остро тя. — Това нарушава всички Правила, Мерлин. Твоите Правила, бих добавила. Относно променянето на съдбата.

— Да, наистина, това са мои Правила. Аз ги създадох и аз мога да ги наруша. Освен това, от доста време не ми се е приисквало да наруша Правилата си. Смея да кажа, че го очаквам с нетърпение.

— Е, аз пък въобще не съм сигурна, че това ми харесва. Винаги си спазвал стриктно Правилата. Ти ме научи на тях. — Вивиан се обърна и закрачи из стаята, опитвайки се да схване смисъла на забележките му. Тук имаше нещо, което й убягваше. — Каквото и да приказваш, това твое желание да се върнем отново тук е неразумно. Знам, че харесваше момчето. Знам също, че обожаваше тази отвратителна епоха…

Той пристъпи зад нея.

— Как е възможно да не я обожаваш? Това е епоха на кавалерство и чест. Когато рицарите се обединяват, за да изпълнят повелите на своя крал и своя Бог. Когато мъжете защитават думата си с цената на живота си, а отношението към жените е като към нежни цветя…