Виктория Александър - Вярвай

— Не знам със сигурност, но нямам намерение да я изтървам от погледа си. — Стисна я още по-силно. — Това може да се окаже билетът ми за вкъщи или поне паспортът ми.

Той се усмихна на себе си. Въобще не беше сигурен, че е разбрал това, което каза, но действията й говореха сами за себе си. Въпреки думите си, дамата беше излъгала.

Тя всъщност вярваше в магии.

— Знаех си. Вони. — Теса премига срещу ярката слънчева светлина и сбърчи нос.

— Няма нищо особено. Това е добра, здрава миризма. — Галахад си пое дълбоко въздух. — Миризмата на природата, на самото съществуване. Хората и зверовете, слети със света.

— Наричай го както искаш, но това са само конски фъшкии и тела, които не знаят значението на думата баня. Истинска смрад.

Теса се огледа наоколо. Тя и Галахад бяха излезли от хладната обител на замъка и се намираха в открит двор. Пространството беше обширно, обградено от стена, построена със същите камъни, използвани и за сградата зад тях. Някакъв вид гранит най-вероятно. По протежение на стената се извисяваха квадратни кули.

— За едно нещо си прав, все пак — тук наистина кипи живот.

Оживената сцена имаше известна прилика с онези стари филми, отнасящи се до рицарите и до епохата на Средновековието. С тази разлика, че режисьорът тук явно работеше на принципа „Количеството за сметка на качеството“ . В двора бяха наредени в редици бараки или може би сергии. Ездачи с огромни мечове и кучета, джафкащи в краката на конете им, си проправяха път през скупчените бърборещи жени. Пилета и гъски, очевидно много по-умни, отколкото изглеждаха, се разхождаха свободно, избягвайки копитата на воловете и колелата на каруците. Във въздуха отекваха всякакви възможни звуци. Дрънчене на метал. Блеене на кози и кукуригане на петли. Спор на висок глас отсам, детски смях оттатък.

— Имам страхотно въображение. — Теса поклати глава. — Явно съм прекалено обременена сетивно.

Галахад въздъхна тежко.

— Това не е първото нещо за днес, милейди, което обърква ума ми.

— Съжалявам. Сетивно обременена означава… е… всичко това. — Теса махна с ръка. — Толкова много неща се случват тук. Изумително е.

— Това е животът, Теса. — Галахад повдигна вежди. — Толкова ли се различава от твоята страна?

— Това е меко казано. Ти просто не можеш да разбереш колко много се различава.

— Може би. — Той сви рамене, сякаш не го интересуваше особено и тръгна през двора.

От време на време спираше, за да й покаже нещо, което смяташе за интересно — идеалният средновековен екскурзовод. От параклиса я бе повел по нещо като коридор към широка, извита каменна стълба, мърморейки нещо за започване от самото начало. Явно не беше свикнал с толкова долна работа — да развежда гост — и жена при това. Теса скри усмивката си. Съзнанието й бе успяло да създаде мъж, който изглеждаше като най-смелата й мечта, но въпреки това се държеше като героя-мъжкар от всеки филм. А тя, разбира се, беше героинята, която щеше да му смачка фасона.

Теса упорито не искаше да се откаже от избледняващата си надежда за злополуки, болници и кома. Беше по-лесно да приемеш физическо нараняване, отколкото магьосничество и това, което я заобикаляше. О, разбира се, всичко изглеждаше достатъчно действително: от утъпканата пръст под краката й до сър Парче от едната й страна и миризмите и звуците, хванали я в капана си. Но никой — нито съдбата, нито Фред Астер — не би й причинил това. Тя беше почтен човек. Никога не би наранила някого. Е, беше малко гадна понякога, но не заслужаваше това. Никой не заслужаваше Средновековието.

Галахад спря внезапно и Теса за малко не се блъсна в него. Той присви очи към група млади мъже, по-скоро момчета, въоръжени с дървени мечове и малки щитове. Сражаваха се един с друг и това явно беше някакъв вид урок.

— Какво е това? Училище за рицари?

— Това е важна работа. — Той гледаше младежите, свъсил вежди. — Придобиването на уменията, необходими за осъществяването на кралската воля, изисква доста упражняване. В този час на деня се упражняват онези, които все още учат занаята. Отлично, Бартоломю — извика той.

Един рус младеж, който не изглеждаше по-голям от тринайсетгодишен, му се усмихна бързо през рамо, после отново потъна в неистинската битка с младежки ентусиазъм.

— Бартоломю е мой оръженосец. Добро момче. Като син ми е. — Той спря, лицето му помръкна.

— Нямаш ли деца? — Ами съпруга?

— Не.

Каза го рязко, обърна се и продължи напред. Това очевидно не беше тема, която може да се обсъжда. Теса се запрепъва след него. Дали и съпругата също е забранена тема?