Виктория Александър - Вярвай

— Просто не мога да повярвам, че си ме домъкнал обратно тук, заедно с още една нищо неподозираща жертва! — Вивиан сбърчи вежди и го изгледа с най-страшния си поглед. — Тази твоя Теса е права, да знаеш. Тази епоха е отвратителна.

— Ти се опита да я върнеш — каза Мерлин. В гласа му се долавяше обвинителна нотка.

— Разбира се, че се опитах да я върна. И аз искам да се върна. Нейното място не е тук, нито пък моето.

— Оттук започна всичко, скъпа моя. — Мерлин огледа просторното помещение, обзаведено с всички необходими за вълшебник джунджурии. — Трябва да призная, че ми липсваше.

— Глупости. Не е възможно. — Вивиан махна с ръка. — Това е пещера, Мерлин. Противна, студена, влажна пещера. Намира се толкова дълбоко под замъка, че в нея не може да проникне и един-единствен слънчев лъч, и аз я мразя.

— Има си някакво очарование — опита да се защити Мерлин.

— Има си доста мухъл — озъби се Вивиан.

— Тя е част от личността ми. — В гласа му прозвуча онази надменна нотка, която дори след векове на съвместно съжителство не бе изгубила способността си да я дразни.

— Предполагам, че част от личността ти е и да се обличаш като илюстрация в детска книжка? Никога не съм те харесвала в този костюм.

— Много добре. — Тъмносинята коприна затрептя и изчезна, заменена от чифт сиви фланелени панталони и черно поло. Кашмирено, забеляза одобрително тя. Много хубаво. — Така по-добре ли е?

— Много по-добре, благодаря ти.

Поне бе имал благоприличието да остави на мира собствените й дрехи. Тя наистина харесваше много съвременния си гардероб от ефирни туники и панталони и костюми, богато украсени с пайети, и ненавиждаше дрехите от този ужасен исторически период.

— Винаги съм си харесвал робата. Тя ми подхожда. А и хората очакват от мен точно това.

— Вече не. Светът и хората му са напреднали достатъчно, за да нямат нужда от вълшебници, които живеят в пещери, заобиколени от магии.

Мерлин въздъхна.

— Жалко.

Вивиан премълча жлъчния си отговор. Беше разбрала, че няма смисъл да спори с този мъж. Не бе постигала нищо преди и явно нямаше да постигне нищо и сега. Преброи наум до десет и се постара да се успокои.

— Мерлин, любов моя, просто не разбирам защо върна нас и тази жена обратно в двора на Артур.

— Казах ти, Вивиан, писна ми съвременният свят да вярва, че ние, че всичко това, никога не е съществувало.

— Мерлин — каза нежно тя и хвана ръцете му, — мислех, че точно това искаше: да запазиш навеки специалните качества на управлението на Артур и да му спестиш критиката на историята.

— Е, да, така беше. В началото.

— И постигна забележителен успех. Скъпи мой, ти си легенда.

— Да, знам.

Той определено притежаваше егото на легенда. Вивиан изпъшка наум.

— Доста внушителна легенда.

— Е — той май започна да омеква, — може би.

— Разказите за теб, за Артур и Камелот издържаха проверката на времето и продължават — столетие след столетие — да бъдат основа за детските сънища и фантазиите на възрастните.

Мерлин се подсмихна.

— Е, предполагам, че казано по този начин…

— Няма друг начин. Целият свят познава Артур не като обикновен човек. Ти превърна него и кралството му в онова, което трябва да бъдат един крал и една страна, и в много, много повече.

Мерлин кимна скромно.

— А ти, любов моя, си Мерлин, Магьосник необикновен и съветник на крале. — Очите й се разшириха от пресилено възхищение. — В цялата история на литературата няма фигура, която да се сравни с теб.

Той сви скромно рамене.

— Така е.

— И защо да омърсяваш всичко това само за да докажеш нещо на една жена? — Тя се наведе и докосна устните му със своите. — Мерлин — измърка, — забрави тази глупост и ме отведи вкъщи. Сега.

За миг познатото пламъче на желанието проблесна в очите му. Стомахът й се сви. След всичките тези години той все още успяваше да я възбужда. Както и тя него. Магията, която ги свързваше един с друг, нямаше почти нищо общо с магията на вълшебника, беше свързана много повече с магията на мъжа.

— Ти ме учудваш, Вивиан. Сега те желая толкова, колкото и в началото — прошепна до устните й. — Но ще останем.

— Мерлин! — Тя пусна ръцете му и отстъпи назад. — Не искам да оставам. Искам да се върна в съвременния свят, където аз… където ние… където ни е мястото. Искам климатична инсталация и сладолед, и яхта, и Монте Карло…

— Ха! Знаех си. — Той насочи дългия си показалец към нея. — Просто искаш да се върнеш в казината.