Виктория Александър - Вярвай

— Значи, хм, това е Камелот, а?

— Не.

— Но аз мислех…

— Ела.

Той се запъти към най-близката кула, докато Теса се опитваше да го настигне. Галахад отвори една тежка дървена врата и пристъпи вътре. Пред него се извиваше каменна стълба. Вземаше стъпалата по две наведнъж.

— Хей, почакай.

Теса се задъхваше. Проклятие. Ако не водеше толкова заседнал живот, сега нямаше да е в такава окаяна форма. Най-после стигна края и пристъпи през отворената врата.

— Е, за какво дойдохме тук?

— Искаше да видиш Камелот.

Върху стената имаше нещо като каменен парапет откъм замъка, който стигаше някъде до кръста му. От външната стена обаче каменният зид беше по-висок от Галахад, но с процепи, които го правеха назъбен. Ако си спомняше правилно, в това беше разликата между обикновено укрепление и истински замък.

— Виж сама.

Тя пристъпи напред и погледна през отвора навън. Ахна.

— Ау! — Гледката я накара да затаи дъх. — Великолепно е.

Замъкът се издигаше на малко възвишение, а в подножието му се намираше доста голямо село. От другата страна на замъка се простираше обширна ливада, достигаща в далечината до гора. По пасищата се виждаха овце. Тревата беше толкова зелена, сякаш нарисувана. Небето беше с цвят на блед сапфир. Няколко мързеливи облака се носеха из него сякаш за да подчертаят съвършенството на природата.

— Ето това, милейди, е Камелот. Замъкът на краля е центърът на неговото управление и власт, но самият Камелот не е само Артур, не и тази крепост. Кралят и неговият народ заедно са Камелот.

Теса не можеше да откъсне поглед от гледката.

— Толкова е… не знам… идеално. Спокойно. Но, разбира се, че ще бъде.

— Разбира се? — попита тихо той.

Теса си пое дълбоко въздух и се загледа в пейзажа.

— Аз го измислих. И тебе измислих. Това не е истинско. Нищо.

— Теса. — Той хвана брадичката й и я погледна в очите. — Съвсем сигурен съм, че не си луда. И въпреки това в думите ти няма смисъл. — Хвана я за раменете и отново я обърна към изгледа. — Това, което виждаш, не е идеално, но наистина е спокойно в момента. Артур…

— Знам историята. — В гласа й звучеше нетърпение. — Артур е обединил всички воюващи фракции в Англия, събрал ги е под своето знаме.

Той кимна.

— Това се случи, когато бях съвсем млад.

— Не знам всичко толкова добре, колкото би трябвало. Редно беше да направя повече изследвания, но наистина мразех този клас. — Страхът, с който се бореше цял ден, отново запълзя към нея. — Както и тази легенда, и тази епоха…

— Теса — каза рязко той, сякаш усетил надигащата се у нея паника, — това е магията. Не можеш да разбереш кое е истинско и кое — не, заради магията на Мерлин.

— Забрави. Аз не вярвам в магии. — Гласът й се извиси.

— Вярвай в каквото искаш, но това е самата истина.

— Не е истината. Това е приказка. Сън. И аз не вярвам в него. Въобще. Нито в Артур, нито в Камелот… — По дяволите. — Нито в теб.

— Теса. — Челото му се набразди разтревожено и той пристъпи към нея.

— Не се приближавай до мен!

Тя протегна ръка пред себе си. Ако той я докоснеше сега, щеше да бъде изгубена. Щеше да го усети — силен, топъл, истински — и щеше да разбере това, което вече знаеше. Това, което не можеше да отрече. Това, което я изпълваше с ужас.

— Теса?

Погледът й се замъгли, всичко се завъртя. Призля й. Галахад се превърна в сянка и живите цветове на неговия свят се сляха в бледокафяво и сиво, нюансите на книгите в библиотеката. Теса се препъна и се удари в ръба на масата. Справочниците й все още бяха подредени прилежно в средата й. Протегна ръка и докосна солидната дъбова повърхност. Беше се върнала!

Без предупреждение, ръката й потъна в масата, сякаш беше направена от желе. Библиотеката изчезна. Пред нея стоеше Галахад. Тя падна в ръцете му.

— Милейди!

Налегна я невероятна умора, с която не можеше да се бори. Потъна незнайно къде. Това ли беше? Нима комата й завършваше със смърт? Или това просто беше краят на съня й? Дали щеше да се събуди в собствения си свят? Или ще остане в този?

Не! Мъчеше се да не затваря очи. Гласът й беше едва доловим шепот:

— Няма да се откажа. Не мога. Отивам в Гърция след три седмици…

Умората притъпи всичките й сетива. Потъна в тъмнината, падаше все по-дълбоко и по-дълбоко в бездънната бездна. Изпадна в безсъзнание, а последната й мисъл беше съвсем практична и далеч от мъжа, който я прегръщаше, и легендата, която я оковаваше в мъглите си.

Никой нямаше да й върне парите за неизползвания билет до Гърция.