Виктория Александър - Вярвай

— Много добре. — Фигурата на Мерлин започваше да избледнява. — Галахад, оставям гостенката ни в опитните ти ръце. — Виждаха се само черните му очи. В стомаха й се надигна неприятно усещане. Никога нямаше да свикне с това. — Скъпа моя, ще се видим по-късно. — Изведнъж изчезнаха и очите му.

— Хей — обърна се тя към нищото. — Ами дрехите ми?

— Милейди — Галахад кимна. — Мисля, че този въпрос вече е решен.

Теса погледна надолу и въздъхна тежко. Мерлин наистина бе променил облеклото й от двайсети век в нещо по-подходящо за двора на средновековен крал. Тялото й беше обгърнато от рокля, която се разстилаше към пода в меки гънки. Покрай деколтето бяха избродирани цветя и птици. Тук-там златисти нишки улавяха светлината и блестяха. В много отношения това беше великолепна рокля.

Като се изключи това, разбира се, че беше в наистина, отвратителен нюанс на жълтото.

— Добре, големи човече. — Лейди Теса въздъхна. — Какво следва?

Галахад я изгледа мълчаливо. Сега вече само някой глупак би я взел за момче. Косите й блестяха като златисти слънчеви лъчи, а светлината се отразяваше като звезди в тъмните й очи. Роклята обвиваше извивките на хълбоците и издутината на гърдите й като меката кожа на хубава ръкавица. За Бога, това беше жена, достойна да стопли постелята на всеки мъж.

Очите й се присвиха.

— Какво зяпаш?

Ако някой мъж успееше да преодолее предизвикателно вирнатата й брадичка и упорития блясък в очите й. Но все пак нали казваха, че тигриците те вълнуват истински, когато ги опитомяваш.

— Роклята ти подхожда, милейди.

— Наистина е малко претрупана. — Тя вдигна ръце и погледна надолу към роклята. Очите й мигновено се разшириха. — О, този ку… магьосник. Махнал ми е бел…

Галахад сбърчи чело.

— Нещо липсва ли?

— Нещо определено липсва. Знам, че сигурно това е исторически точно и т.н., но не съм свикнала да ходя без никакво…

— Без какво, милейди?

По бузите й плъзна очарователна руменина. Галахад прикри усмивката си.

— Няма значение. — Гласът й беше рязък.

— Но ако мога да помогна…

— Не. — Тя поклати глава. — Благодаря ти все пак.

— Жалко. Би било интересно да разбере какво й липсва на дамата, че толкова се притеснява.

— Ще се разправя с Мерлин, когато го видя.

— Както желаеш.

Тя го изгледа с любопитство.

— Не ти пука от всичко това, нали?

— Не ми пука?

— Не те тревожи? Не те притеснява? Някаква непозната жена цопва от нищото, облечена с дрехи, каквито никога преди не си виждал, използваща думи, които не си чувал, а ти приемаш всичко просто така. Как се получава това?

— Речта ти наистина е странна, милейди — той сви рамене, — както и поведението ти. Но пък когато човек е свикнал с вълшебници, той приема, не — очаква — необичайни неща.

— Е, аз никога няма да го приема. Там, откъдето идвам, няма вълшебници.

— Няма вълшебници? Е, все трябва да имате някакви магьосници?

Теса поклати глава.

— Никакви?

— Не. Никакви вълшебници, никакви магьосници. Е, има едни, но те правят телевизионни шоута или играят във Вегас и не са същите.

Телевизионни шоута? Вегас? Непознатите думи танцуваха в главата му. Той не беше идиот, дори се гордееше с интелигентността си, но с всяка следваща дума тази жена объркваше мозъка му. Може би беше прав в началото. Може би тя наистина беше побъркана. Подбра думите си внимателно:

— И как е възможно това?

Тя вдигна рамене.

— Нямаме нужда от тях.

— Обикновените смъртни в твоята страна не са надарени с магически способности, нали?

— Разбира се, че не са. Ние не вярваме в магията. Трикове с карти — да, но не и магия. — По устните й пробяга усмивка на превъзходство.

— Не мога да приема подобно нещо. Това е невъзможно. Как е възможно тази страна да оцелее без магьосници, които да ви помагат да убивате драконите си и да защитавате хората си? — Очите му се присвиха. — Ти откъде си?

— От САЩ. Съединените щати. По-точно от Охайо.

— Не съм чувал за такова място — каза бавно той.

— Каква изненада. — Тя се засмя. — Приятен звук. Не е звук, издаван от луда. И все пак… — Доста е далеч оттук. Тръгни на север, завий наляво в океана и се насочи към залязващото слънце. Най-накрая все ще стигнеш.

— Отвъд хоризонта няма нищо, там е краят на света.

— Ти майтапиш ли се?

— Да се майтапя?

— Да се шегуваш? — Тя въздъхна. — Ако ще ти обяснявам всяка думичка, доникъде няма да стигнем.

— Аз не съм глупак, лейди Теса.