Виктория Александър - Вярвай

— Кой ме удари?

Галахад стоеше до леглото и й се хилеше. Поклони се учтиво.

— Добро утро, милейди.

— Ти! — Всичко, случило се от момента, когато отвори онази проклета книга в библиотеката, премина през главата й. Тя вдигна треперещ показалец към него. — Ти си истински!

— Щях да съм наистина много разочарован, ако това не беше вярно. — Той сякаш се замисли над думите й. — Въпреки че съм чувал за доста същества, които съвсем не отговарят на представата ни за това, което ние с теб смятаме за истинско. Тролове и гноми, и феи, и всички останали. Не бих искал да обидя никого от тях, намеквайки…

— Ти ме удари!

— Това беше само леко потупване, за да те измъкна от дрямката ти. — Той сви рамене. — Мерлин каза, че ще е трудничко да те събудя. Лежиш тук от три дни и вече беше крайно време да…

— Добре, добре, будна съм. Три дни, а?

Теса огледа стаята. Просторна, със студени каменни стени и високи тавани. Имаше камина, достатъчно голяма, за да стои изправена в нея, както и огромна дървена ракла, маса и стол. Изглеждаше доста по-добре от представите й за обзавеждане на стая в средновековен замък, макар че все пак беше малко спартанска за нейния вкус.

— Къде съм?

— В покоите ми.

— В покоите ти? В такъв случай — стомахът й се сви на топка, — това трябва да е леглото ти.

— Точно така, милейди.

Тя изстена и се отпусна назад, завивайки се през глава. Всеки сън, колкото и да е странен, беше за предпочитане пред тази съмнителна реалност.

— Махай се! Сега отново ще заспя и когато се събудя, теб няма да те има. Всичко това няма да го има. Ще бъда в някоя хубава, приятна болнична стая с хубави, приятни системи…

Смехът му отекна силно.

— Ти наистина си голям инат, но аз не мисля така, милейди.

— Махай се! Ще стана, ако се махнеш. Не съм облечена.

— Едва ли можеше да си починеш добре с онези дрехи. — Гласът му звучеше присмехулно.

Тя седна и придърпа завивките.

— Кажи ми, че не ти си ме съблякъл.

Той сви рамене.

— Мога да ти го кажа, щом искаш.

Но ще бъде лъжа.

— Вие нямате ли прислуга? Камериерки? Нещо такова?

— Имаме. — Той се втренчи в нея. — Това е цивилизована страна. Но когато те донесох в леглото си, тук нямаше никой, който да се погрижи за теб, затова реших, че ще е най-добре да го направя сам.

— А какво ще кажеш за кавалерството, а? Събличането на жена в безсъзнание не е ли нарушаване на правилата?

— Бях съвсем любезен — каза замислено той. — В действията ми нямаше нищо нередно.

— Обзалагам се. И защо съм в твоето легло?

— Тогава не се оплакваше.

— Бях заспала. Припаднала. Нещо от този род. — Теса поклати глава. — Нищо подобно не ми се е случвало преди.

Той се отпусна в края на леглото и тя за малко не се претърколи към него.

— Мерлин казва, че дългият ти сън е необходим, за да се пребориш с остатъците от магията в ума си и да прочистиш главата си за задачата, която ти предстои. Чувстваш ли се възстановена?

— Възстановена е доста относително казано. Все още съм тук, нали? — Тя прокара пръсти през косата си. — Мерлин каза ли ти каква е задачата?

— Не, магьосникът си има свои мисли, а един умен мъж не поставя под въпрос методите на един вълшебник. — Веждите му се събраха и той я загледа внимателно. — Но само глупак не би потърсил отговорите там, където може.

— Какво искаш да кажеш?

Той се облегна на лакът върху леглото.

— Докато ти си почиваше, аз се замислих за присъствието ти тук. Имам много въпроси, милейди Теса, и смятам, че е възможно ти да знаеш отговорите им.

— Не разчитай на това.

— В теб има доста странни неща. Външният ти вид, речта ти и поведението ти, целта ти тук. — Тъмносините му очи бяха замислени. — Тази твоя страна, където хората вярват, че светът е въртяща се топка, къде се намира?

— Казах ти. — Той беше прекалено близо. Неудобно близо. Би могла да протегне ръка и да погали лицето му, ако пожелаеше. Но тя не желаеше. Отдръпна се колкото можеше. — Отвъд океана. Наистина много далеч оттук.

Той поклати глава.

— Това не е отговорът, който търся. Звучи ми достоверно, но подозирам, че има и още нещо.

Тя стисна завивките, избягвайки погледа му. Нямаше никаква представа, колко е редно да му каже, но, засега, изглеждаше най-добре да си държи устата затворена.

— И, подозирам още, че целта ти тук… задачата, за която те е избрал Мерлин… е нещо, което трябва да ми се каже.

— О? — възкликна тя толкова невинно, колкото можеше.

Галахад очевидно беше много по-проницателен, отколкото бе предполагала, и вероятно много по-умен. Средновековен явно не беше синоним на глупав. Може би щеше да се наложи да преосмисли някои от мненията си за тази епоха и хората й. Но по-късно. Точно сега нямаше да му каже нищо за търсенето. Не и тя. Това беше работа на Мерлин или на краля, или на когото и да е. Не беше необходимо да е гениална, за да разбере, че този представител на Средновековието няма да приеме много благосклонно новината, че мечтата му за търсенето на Граал ще се осъществи, но ще бъде придружаван от някаква си жена.