Джефри Арчър - Синове на съдбата

— Да ти призная, изгубих интерес към банкерството още в деня, когато „Ръсел“ беше погълната от „Феърчайлд“.

— Я не говори така! Предстои ти да оглавиш най-голямата банка в щата.

— Не, няма да я оглавя, ако Нат спечели изборите — възрази мъжът й.

Джулия остави вестника.

— Нещо не разбирам.

— Нат ме помоли, ако стане губернатор, да оглавя кабинета му.

— А кой ще стане председател на управителния съвет на банката?

— Как кой! Ти, разбира се — възкликна Том. — Всички знаят, че няма по-добра от теб.

— Но „Феърчайлд“ никога няма да назначи жена начело на управителния си съвет, прекалено консервативна е.

— Живеем, Джулия, в последното десетилетие на двайсети век и благодарение на теб близо половината ни клиенти са жени. Колкото до управителния съвет, да не говорим пък за служителите, повечето от тях вече те възприемат в мое отсъствие като председател на съвета.

— Но ако Нат загуби, той е в правото си да се върне като председател, а ти — като негов заместник, тогава вече въпросът придобива по-скоро академична стойност.

— Лично аз не съм толкова сигурен — натърти мъжът й, — не забравяй, най-старият сенатор от Кънектикът — Джими Овърман, вече обяви, че догодина няма да се кандидатира отново — кой друг ще го замени освен Нат! Сигурен съм, че който и от двамата да стане губернатор, другият ще отиде във Вашингтон — да представлява щата като сенатор. — Той замълча. — Подозирам, че е само въпрос на време Нат и Флечър да се изправят един срещу друг в президентската надпревара.

— Как мислиш, аз ще се справя ли? — попита тихо Джулия.

— А, не — каза мъжът й, — не можеш да се кандидатираш за президент, ако не си родена в Съединените щати.

— Ох, глупчо такъв! Говоря ти не за президентството, а за „Феърчайлд“.

— Знам го още от деня, в който те срещнах — рече Том. — Опасявах се само дали няма да сметнеш, че не съм достоен да ти стана съпруг.

— Ох, вие, мъжете, сте толкова недосетливи! — възкликна Джулия. — Реших да се омъжа за теб още в деня, когато ходихме на вечеря у Су Лин и Нат.

Том я зяпна с отворена уста.

— Колко различен щеше да бъде животът ми, ако и другата Джулия беше решила същото! — допълни тя.

— Да не говорим пък за моя — добави мъжът й.

Флечър погледна надолу към множеството, което го приветстваше, и махна ентусиазирано. Онзи ден бе държал в Медисън цели седем речи: по кръстовища, пазари, пред библиотеката, но дори той бе изненадан колко възторжено го посрещат хората, събрали се на заключителната среща в кметството.

„ЕЛАТЕ ДА ЧУЕТЕ ПОБЕДИТЕЛЯ“, пишеше с големи червено-сини букви върху огромния транспарант, опънат от единия, та чак до другия край на сцената. Флечър се усмихна, когато председателят на местната партийна организация му обясни, че независимият кмет на Медисън Пол Холбърн е оставил транспаранта да виси и след гостуването на Нат, който по-рано същата седмица бе говорил пред жителите на града. Холбърн бил кмет вече четиринайсет години, но надали щели да го изберат отново, защото пръскал безразсъдно парите на данъкоплатците.

Когато след словото си седна, Флечър усети как сърцето му бие като обезумяло — ръкопляскаха всички, а не, както обикновено, шепата партийни функционери, които, чули-недочули последната дума от речта, вече скачаха на крака, за да аплодират оратора. Този път всички в залата бяха станали прави заедно с въпросните функционери. Флечър съжали, че Ани не е с него да види този радушен прием.

Председателят на партията вдигна ръката на Флечър и изкрещя в микрофона:

— Госпожи и господа, представям ви следващия губернатор на щат Кънектикът.

Той за пръв път повярва в това. Според проучванията на общественото мнение в национален мащаб Клинтън почти се бе изравнил с Буш, а независимият кандидат Перо отнемаше още от гласовете на републиканците. Това се отразяваше благотворно и на Флечър. Той се надяваше единият месец да му стигне, за да стопи четирите пункта преднина на своя съперник.

Хората се разотидоха чак след половин час и Флечър се здрависа с всеки, протегнал му ръка. Доволен, председателят на местната организация го изпрати до паркинга.

— Нямате ли шофьор? — поучуди се той.

— Луси отиде да гледа „Братовчед ми Вини“, Ани трябваше да присъства на благотворителна среща, Джими ръководи събрание по набиране на средства, пък и ей го де е — някакви си осемдесет километра, реших, че ще се справя и сам — обясни Флечър и скочи зад волана.