Джефри Арчър - Синове на съдбата

Тръгна си въодушевен и за пръв път от сутринта се поотпусна. Ала само след неколкостотин метра отново се върна в мислите си към Луси — останеше ли сам, много се притесняваше за нея. Беше се видял в чудо. Не знаеше дали да казва на Ани, че дъщеря им е бременна.

Същия ден Нат имаше вечеря с четирима местни индустриалци. Беше им по джоба да направят щедри дарения за предизборната кампания, затова той не бързаше да приключват. Те му бяха обяснили недвусмислено какво очакват от един губернатор републиканец и макар да не подкрепяха всички либерални идеи на Нат, заявиха, че ако зависело от тях, за нищо на света нямало да допуснат в резиденцията на губернатора да се настани демократ.

Вече бе минало полунощ, когато Ед Чамбърс от „Чамбърс Фуд“ подметна, че може би е крайно време да пратят кандидата да си отспи. Нат не помнеше откога не е спал като хората.

Това бе обичайният знак Том да стане, да се съгласи с човека, изрекъл предложението, и да отиде да донесе палтото на Нат, който щеше да се държи така, сякаш го извеждат насила, и щеше да се ръкува с домакините и да заяви, че не се и надява да спечели без подкрепата им изборите. Колкото и ласкателно да звучаха такива думи, в този случай те имаха и достойнството да са верни.

И четиримата изпратиха кандидата и докато Том потегляше по дългата алея пред дома на Ед Чамбърс, Нат настрои радиоприемника на новините. Четвъртата бе за речта, която Флечър бе държал пред гражданите на Медисън, и местният репортер се впусна да изрежда някои от въпросите, които той е засегнал, например доброволните отряди, идея, която Нат отстояваше вече месеци наред. Той промърмори, че съперникът му плагиатства най-безочливо от него, докато Том не му напомни, че и те са откраднали някои от нововъведенията, които Флечър е внесъл в образователната реформа.

Синоптикът тъкмо предупреждаваше, че на места пътищата са заледени, когато Нат изключи радиото. След миг вече бе заспал непробудно — нещо, за което Том му завиждаше най-чистосърдечно, защото, щом се събудеше, приятелят му бе свеж като кукуряк и работеше на пълни обороти. И на Том му се искаше да си отспи поне веднъж. Нямаха никакви мероприятия до десет часа на другата сутрин, когато трябваше да отидат на първата от общо седемте църковни служби, последната от които щеше да бъде вечернята в катедрала „Сейнт Джоузеф“.

Знаеше, че Флечър Давънпорт навърта горе-долу същите километри, само че в друга част на щата. До края на предизборната кампания нямаше да е останала религиозна сбирка, на която те да не са коленичили, да не са си изували обувките и да не са си покривали главите, колкото да докажат, че и двамата са богобоязливи граждани. Макар и да не бе задължително да почитат своя си Бог, поне щяха да са показали готовност да стоят, да седят и да падат на колене в Негово присъствие.

Том реши да не включва новините в един след полунощ — не виждаше смисъл да буди Нат, колкото да слушат повторението на емисията отпреди половин час.

Така и двамата не чуха горещата новина.

Линейката пристигна само след няколко минути и първото, което направиха фелдшерите, бе да позвънят в пожарната. Съобщиха, че водачът е затиснат зад волана и те не могат да го извадят, освен ако не разрежат с оксижен вратата. Трябвало да се действа бързо, ако искали да извадят жив ранения.

Чак след като полицаите провериха на компютъра в управлението регистрационния номер, се разбра кой всъщност е хванат като в капан зад волана. Отсъдиха, че е малко вероятно сенаторът да е карал пиян, и решиха, че явно е задрямал. По пътя нямаше следи от спирачки и други автомобили.

Фелдшерите се свързаха с болницата и когато узна кой е пострадалият, дежурният лекар реши да повика по пейджъра Бен Ренуик. Тъй като беше главен консултант, Ренуик не очакваше да го вдигат от сън, ако в болницата има друг хирург, който да извърши операцията.

— Колко души има в колата? — беше първият му въпрос.

— Вътре е само сенаторът — гласеше незабавният отговор.

— Защо, по дяволите, е карал сам посред нощ? — промърмори риторично Ренуик. — Раните тежки ли са?

— Доста счупени кости, включително най-малко три ребра и левият глезен — обясни дежурният лекар. — Но най-притеснителна е загубата на кръв. На момчетата от пожарната им е трябвал цял час, докато го извадят от ламарините.

— Добре, погрижи се екипът да е готов, докато пристигна. Ще звънна на госпожа Давънпорт. — Той се поколеба. — Сега се сещам, че всъщност трябва да звънна и на двете госпожи Давънпорт — добави Ренуик.