Джефри Арчър - Синове на съдбата

— Знам, едва ли ще ми повярвате, но ми е мъчно за нея — рече Флечър.

— Защо да не ти вярваме! — възкликна Нат. — Едно е сигурно: ако е смятал, че с това ще спечели изборите, Ралф е щял да убие жена си и окото му е нямало да мигне.

В деня след съдебното заседание Флечър седеше в кабинета си в Сената и преглеждаше сутрешните вестници.

— Какво неблагодарно племе! — възкликна той и подаде на дъщеря си броя на „Хартфорд Курант“.

— Трябваше да го оставиш да се изпържи — подметна Луси, след като хвърли едно око на резултатите от последното проучване на общественото мнение.

— Както винаги, се изрази много мило и изискано — рече баща й. — Понякога наистина се питам дали изобщо е трябвало да се охарчвам и да те пращам в „Хочкис“, да не говорим пък, че „Васар“ ще ми струва цяло състояние.

— Може и да не се запиша във „Васар“ — пророни по-тихо момичето.

— За това ли искаше да приказваме? — попита Флечър, доловил промяната в гласа на дъщеря си.

— Да, татко. От „Васар“ наистина ми предложиха да се запиша при тях, но може и да не съм в състояние да го направя.

Флечър никога не знаеше кога Луси се шегува, сега обаче сигурно говореше сериозно: сама бе помолила да се видят в кабинета му и той да не споменава на Ани.

— Какво има? — попита тихо бащата и се взря през писалището в Луси.

Тя обаче избягваше погледа му. Сведе глава и простена:

— Бременна съм.

Флечър не отговори — трябваше му малко време, за да осмисли думите на дъщеря си.

— Кой е бащата, Джордж ли? — каза накрая.

— Да — потвърди момичето.

— Ще се омъжиш ли за него?

Луси помисли-помисли и отговори:

— Не. Обожавам го, но не го обичам.

— Е, не си имала нищо против да се любите.

— Не е честно да говориш така — укори го момичето. — Беше събота вечерта след президентските избори и май и двамата попрекалихме с пиенето. Да ти призная, ми беше дотегнало всички да ме описват като девственицата, председателка на ученическия съвет в класа. Исках да я загубя тая гадна девственост и не се сетих за по-подходящ човек, с когото да го направя, от Джордж, още повече след като и той ми призна, че не го е правил никога. И аз не знам кой кого прелъсти накрая.

— А Джордж какво мисли? Все пак детето е точно толкова негово, колкото и твое, а той винаги ми е правил впечатление на сериозен младеж, особено в чувствата си към теб.

— Още не знае.

— Не си ли му казала? — учуди се Флечър.

— Не.

— А на майка си каза ли?

— Не — повтори момичето. — Споделила съм само с теб. — Този път вече погледна баща си право в очите и добави: — Нека си го кажем направо, татко, когато сте се оженили, мама сигурно още е била девствена.

— Аз също — рече Флечър, — но ще се наложи да й кажеш, докато не е станало очевидно за всички.

— Няма да се наложи, ако направя аборт.

Той отново мълча доста дълго, сетне каза:

— Наистина ли го искаш?

— Да, татко, но много те моля, не казвай на мама, тя няма да ме разбере.

— Не съм сигурен, че и аз те разбирам — натърти той.

— Значи отстояваш правото на избор на всички жени освен на собствената си дъщеря, така ли! — възкликна Луси.

— Това няма да остане дълго така — отбеляза Нат, взрян в заглавието върху първата страница на „Хартфорд Курант“.

— Кое? — попита Су Лин, докато му наливаше още едно кафе.

— Седемте пункта, с които водя в проучванията на общественото мнение. След няколко седмици електоратът няма да помни дори кой от двамата е бил изправен на съд.

— Мен ако питаш, тя ще помни — пророни Су Лин, загледана през рамото на мъжа си в снимка, на която Ребека Елиот слизаше по стълбите пред съдилището — прическата й вече не бе така безупречна. — Защо изобщо се е омъжила за него? — рече тя едва ли не на себе си.

— Признателен съм, че не аз се ожених за Ребека — отбеляза Нат. — Защо да не си призная, ако Елиот не бе преписал есето ми и не ми беше попречил да следвам в Йейлския университет, ние с теб нямаше да се срещнем никога — допълни той и хвана жена си за ръката.

— Жалко, че не мога да имам повече деца — въздъхна Су Лин. — Ужасно ми е мъчно за Люк.

— Знам, знам — увери я Нат, — но никога няма да съжалявам, че изтичах нагоре именно по онзи хълм и именно в онзи ден и час.

— Аз пък съм благодарна, че обърках пътя — рече Су Лин, — не знам дали е възможно да те обичам повече. Но на драго сърце съм готова да жертвам живота си, ако можех да спася Люк.