Джефри Арчър - Синове на съдбата

— А мъжът ви какво отвърна? — попита Краватс.

— Че не можел да се простреля сам, полицията щяла да разбере, но ако съм го направела аз, никой нямало да се усъмни.

— Това пак не обяснява защо в крайна сметка сте приели да го извършите.

— Не съм приела — повтори едва чуто Ребека. — Казах, че не искам да имам нищо общо и че Нат никога не ми е сторил нищо лошо. Тогава Ралф грабна пистолета и се закани: „Щом ти не искаш, нямам друг избор. Налага се да застрелям теб.“ Ужасих се, а Ралф добави: „Ще кажа на всички, че когато жена ми се е опитала да ми се притече на помощ, Нат Картрайт я е застрелял, тогава вече ще мога да се вживея в ролята на покрусения вдовец и всички ще ми съчувстват.“ Засмя се и допълни: „Хич не си въобразявай, че няма да го направя.“ После извади от джоба си носна кърпа и подвикна: „Сложи я на ръката си, за да не останат отпечатъци от пръстите ти.“ — Известно време Ребека мълча, сетне пророни: — Помня, взех пистолета и го насочих към рамото на Ралф, но тъкмо преди да натисна спусъка, зажумях. Когато отворих очи, Ралф се беше свлякъл в ъгъла. Не беше нужно да проверявам, знаех, че е мъртъв. Изпаднах в паника, изпуснах пистолета и точно както ми беше казал и Ралф, изтичах горе и се обадих на началника на полицейското управление у тях. После се съблякох. Тъкмо си слагах пеньоара, когато чух сирената. Надзърнах през пердетата и видях, че полицейският автомобил завива по алеята. Слязох тичешком долу точно когато колата спря пред нас, но не успях да затворя входната врата. Свлякох се на пода в коридора точно преди в къщата да нахълта детектив Петровски.

Ребека сведе глава и се разрида — този път наистина. Хората в залата, които дотогава си бяха шепнали, вече започнаха да обсъждат на висок глас свидетелските й показания.

Флечър се извърна към прокурора, който се съвещаваше със сътрудниците си, доближили глави. Адвокатът реши да ги остави да си обсъждат на воля и се върна на мястото си до Нат. Накрая Ебдън се изправи.

— Господин съдия!

— Слушам ви, господин Ебдън — отвърна Краватс.

— Прокуратурата оттегля всички обвинения срещу подсъдимия. — Той замълча, сетне се извърна към Нат и Флечър и продължи: — Ще позволите една лична забележка: след като ви наблюдавах как работите в екип, изгарям от нетърпение да видя какво ще стане, когато застанете един срещу друг.

Раздадоха се спонтанни аплодисменти, настана такава гълчава, че те така и не чуха как съдията обявява задържания за свободен, разпуска съдебните заседатели и закрива заседанието.

Нат се наведе и почти изкрещя:

— Благодаря ти! — После добави: — Какви безсмислени думи! Цял живот ще ти бъда задължен, не знам как да ти се отплатя. Но въпреки това — благодаря.

Флечър се усмихна.

— Има два вида клиенти — рече той. — Едните се надяваш да не видиш никога повече, срещат се обаче и такива, с които знаеш, че ще бъдеш приятел до гроб…

Най-неочаквано Су Лин застана до мъжа си и го прегърна.

— Слава на Бога — промълви тя.

— По-скоро на губернатора — поправи я Флечър, а Нат и жена му се засмяха за пръв път от доста месеци.

Още преди Нат да е отговорил, при тях с гръм и трясък дойде Луси, която поздрави баща си с думите:

— Добре се справи, татко, много се гордея с теб.

— Ей туй е похвала! — възкликна Флечър. — Това, Нат, е дъщеря ми Луси, която за късмет не е достатъчно голяма, за да гласува за теб, но ако беше… — Флечър се огледа. — А къде е жената, причинила всички тези главоболия?

— Мама е вкъщи — отвърна Луси. — Нали й каза, че господин Картрайт ще дава показания най-малко след седмица.

— Така си е — потвърди бащата.

— Предайте на съпругата си, че съм й много признателна — намеси се Су Лин. — Винаги ще помним, че именно Ани ви е убедила да защитавате мъжа ми. Защо тия дни не се съберем, за да го отпразнуваме и…

— А, не, нека първо минат изборите — прекъсна я твърдо Флечър, — все още се надявам поне един човек в семейството да гласува за мен. — Той замълча, сетне се извърна към Нат и каза: — Знаеш ли коя всъщност е причината да хвърля толкова усилия по този случай?

— Сигурно си бил готов на всичко, само и само да не прекараш следващите няколко седмици в компанията на Барбара Хънтър — отговори Нат.

— Нещо от тоя род — усмихна се той.

Понечи да отиде и да се ръкува с прокурора и със сътрудниците му, но застина като попарен: чак сега забеляза, че Ребека Елиот още седи на свидетелската скамейка и чака залата да се опразни. Беше свела глава, изглеждаше смазана и самотна.