Джефри Арчър - Синове на съдбата

— Добре, мамо.

— Здравейте, госпожо Давънпорт, как сте? — попита Джими, след като им отвори.

— Благодаря, добре, Джими, а ти как си?

— Страхотно. Мама и татко отидоха някъде по работа, но бих могъл да ви направя чаша чай.

— Не, благодаря, трябва да се връщам, бързам за заседание на управителния съвет на болницата, но на всяка цена да поздравиш от мое име майка си и баща си.

Джими занесе един от куфарите на Флечър горе в стаята, приготвена за него.

— Сложил съм те до мен, ще делим една баня — обясни той.

Флечър остави другия куфар върху леглото и тръгна да разглежда картините по стените: гравюри със сцени от Гражданската война, в случай че тук се озове южняк, забравил кой е победил. Покрай тях Джими се сети да пита приятеля си дали е готов със съчинението за Линкълн.

— Да, а ти намери ли телефонния номер на Даян?

— Намерих го, намерих го, не се притеснявай! Освен това разбрах в кое кафене ходи следобед. Някъде към пет можем да минем оттам уж случайно, а ако не я заварим, татко е поканил родителите й на някакъв прием.

— Ами ако не дойдат?

— Проверих списъка на гостите, потвърдили са, че приемат поканата.

Най-неочаквано Флечър си спомни какво са се споразумели със сенатора.

— Докъде стигна с домашното?

— Не съм и почвал — призна си Джими.

— Ако не го напишеш, нищо чудно господин Хейскинс да те остави на поправителен и тогава вече няма да мога да ти помогна.

— Така си е, знам обаче и какво сте се разбрали с баща ми.

— Ако искам да си изпълня обещанието, още утре трябва да се залавяме за работа. Като начало ще работим по два часа всяка сутрин.

— Тъй вярно — подвикна Джими и застана мирно. — Но я първо се преоблечи, пък после ще му мислим за утре — допълни той.

Флечър беше сложил в куфарите цели пет-шест ризи и два чифта панталони, но пак не бе решил какво да облече за първата си среща с момиче. Тъкмо да попита приятеля си, когато той рече:

— Хайде, подреди си нещата и след това ела в хола. Банята е в дъното на коридора.

Флечър се преоблече набързо и сложи ризата и панталона, които беше купил предния ден от шивач, препоръчан от баща му. Погледна се в голямото огледало. Нямаше представа как изглежда, защото никога дотогава не се беше вълнувал от дрехи. „Дръжте се нехайно, изглеждайте страхотно“, беше чул как един дисководещ съветва своята радиоаудитория, но какво ли означаваше това? Реши, че ще му мисли после. Докато слизаше на долния етаж, чу откъм хола гласове, един от които му беше непознат.

— Мамо, нали помниш Флечър? — попита Джими, когато приятелят му влезе при тях в стаята.

— То оставаше да не го помня! Баща ти само това повтаря колко хубаво са си поприказвали на мача с „Тафт“.

— Колко мило, че не ме е забравил! — възкликна Флечър, без да я гледа.

— Знам и че изгаря от нетърпение да се видите отново.

— Много мило — повтори момчето.

— А това е малката ми сестричка Ани — представи я Джими. Момичето се изчерви, но не само защото не обичаше брат му да го описва като „малката ми сестричка“: още откакто беше влязъл в хола, приятелят на Джими не сваляше очи от Ани.

— Добър вечер, госпожо Култър, радвам се да ви видя със съпруга ви, това сигурно е дъщеря ви Даян, нали не греша?

Господин и госпожа Култър се почувстваха поласкани, защото никога досега не се бяха срещали със сенатора, освен това бяха заклети републиканци и на последния мач по американски футбол срещу отбора на „Хочкис“ синът им бе вкарал победния гол.

— Е, Даян, искам да те представя на един човек — продължи Хари Гейтс и огледа залата с надеждата да открие Флечър, който допреди миг бе стоял до него. — Странно, странно! — възкликна той. — Трябва да се запознаеш на всяка цена с него. В противен случай няма да си удържа на обещанието — рече той накрая, но не обясни за какво обещание говори. — Къде ли изчезна Флечър? — попита сенаторът сина си, след като семейство Култър отиде при другите гости.

— Стига да откриеш Ани, и Флечър е някъде наблизо, откакто е пристигнал в Хартфорд, не се отделя и на крачка от нея. Дори мисля да му купя кучешка каишка и да му викам Флеч.

— Виж ти! — учуди се Хари Гейтс. — Дано не е решил, че това го освобождава от условията в нашето споразумение.

— Не бой се — успокои го Джими. — Днес сутринта цели Два часа сме зубрили „Ромео и Жулиета“. Познай на кого се оприличава Флечър.

Сенаторът се усмихна.

— А ти като кого се виждаш? — попита той.

— Като Меркуцио.