Джефри Арчър - Синове на съдбата

Провери за последен път съчинението, което им бяха дали за домашно, само няколко часа преди баща му да го закара в Симсбъри.

Докато пътуваха на север, Нат все се питаше защо не е звъннал още веднъж на Даян — да се разберат къде и кога ще се срещнат. Ами ако беше заминала на гости на някого, да речем, на приятеля си? Дали родителите на Том щяха да му разрешат да използва телефона веднага след пристигането си?

— Божичко! — ахна Нат, когато баща му зави по дълга уличка и подкара покрай оградено пасище, пълно с коне.

Ако не беше толкова смаян, бащата сигурно щеше да се скара на момчето, задето споменава напразно Божието име. Изминаха близо два километра и накрая влязоха в посипан с чакъл двор, където ги посрещна изключително красива къща с бели колони в колониален стил, заобиколена от вечнозелени дървета.

— Божичко! — възкликна още веднъж Нат. Този път вече баща му го схока.

— Извинявай, татко, но Том не ми е споменавал, че живее в такъв палат.

— Че защо да ти споменава? — отвърна баща му. — Винаги е живял тук, къщата не му прави впечатление. Освен това ти е най-добрият приятел не защото живее в огромен дом и ако е искал да те впечатли, е щял да я спомене отдавна. Знаеш ли какво работи баща му? Със сигурност не е застрахователен агент.

— Май е банкер.

— Ами да, Том Ръсел! Как не се сетих! Банка „Ръсел“ — каза баща му, докато спираха пред къщата.

Том ги чакаше на площадката.

— Добър ден, господине, приятно ми е да ви видя — рече момчето, докато отваряше вратата откъм волана.

— И на мен, Том — отговори Майкъл Картрайт, а синът му слезе от колата, понесъл очукано куфарче с инициалите „М. К.“, написани при ключалката.

— Ще пийнете ли нещо с нас?

— Благодаря за поканата — отвърна бащата на Нат, — но жена ми ме чака за вечеря, трябва да се прибирам.

Нат му махна, после той зави по двора и се отправи обратно към Кромуел.

Момчето вдигна очи към къщата и видя, че на горното стъпало пред входната врата е застанал иконом. Той понечи да вземе куфарчето, но Нат продължи да го стиска, докато вървеше след мъжа по широката вита стълба. На втория етаж икономът го заведе в една от стаите за гости. В къщата на Нат имаше само една свободна стаичка, която тук би минала за килер. След като икономът ги остави сами, Том каза:

— Разопаковай си багажа и ела долу в кухнята, ще бъда там с мама.

Нат приседна в края на двойното легло — колкото и да му беше неприятно, знаеше, че не може да покани приятелчето си у тях.

Отне му около три минути да си подреди багажа, състоящ се от две ризи, чифт панталони и вратовръзка. Дълго оглежда банята, провери и леглото — беше мекичко. Изчака още две-три минути, после излезе от стаята и заслиза по широката стълба — дали щеше да намери кухнята? Икономът го чакаше долу. Поведе го по коридора. Докато вървяха, Нат надзърташе във всяко помещение, което подминаваха.

— Стаята хареса ли ти? — попита Том.

— Да, много е хубава — отвърна Нат, схванал, че приятелят му говори съвсем сериозно.

— Това, мамо, е Нат. Най-умното момче в класа, да го вземат мътните дано!

— Много те моля, Том, не ругай — скастри го госпожа Ръсел. — Здравей, Нат, радвам се да се запознаем.

— Добър вечер, госпожо Ръсел, много ми е приятно. Имате прекрасна къща.

— Благодаря, Нат, радвам се, че дойде да ни погостуваш. Искаш ли една кока-кола?

— Да, с удоволствие.

Прислужницата в униформа отиде право при хладилника, извади бутилка кола и добави малко лед.

— Благодаря — повтори момчето и загледа как прислужницата се връща при мивката и продължава да реже домати.

Сети се за майка си в Кромуел. И тя режеше домати, но след като цял ден бе преподавала в училището.

— Искаш ли да те разведа? — предложи Том.

— И още как! — възкликна Нат. — Но първо може ли да се обадя по телефона?

— Излишно е, Даян вече звънна.

— Така ли?

— Да, сутринта, и попита кога точно пристигаш. Помоли да не ти казвам, значи можем да сме сигурни, че проявява интерес.

— Дай тогава да й звънна още сега.

— Не, не, това е последното, което трябва да правиш — охлади ентусиазма му Том.

— Но аз й обещах.

— Знам, но дай първо да се поразходим.

Майката на Флечър го откара у сенатора в Ист Хартфорд, отвори му Джими.

— И не забравяй да се обръщаш към господин Гейтс на „сенаторе“ или „уважаеми господине“.

— Добре, мамо.

— И не му досаждай с тия твои безкрайни въпроси.

— Добре, мамо.

— Не забравяй, че когато разговаряш с някого, през половината време говориш, а през другата половина слушаш.