Джефри Арчър - Синове на съдбата

— Няма такова нещо, драги ми господине! — възкликна Флечър и тутакси се извърна към играчите на „Хочкис“, които вече загряваха.

Капитаните на двата отбора изтичаха при съдията, който ги чакаше на централната линия. Той метна във въздуха монета, която проблесна на следобедното слънце и тупна в калта. Пандите видяха профила на Вашингтон и се потупаха един друг по гърбовете.

— Трябваше да изберем ези — отбеляза Флечър.

Нат продължи да гледа Даян и когато тя тръгна да се качва на трибуната. Как ли да се запознае с нея? Нямаше да бъде лесно. Дан Култър си беше истински бог. Къде ти момче от подготвителния клас можеше да се надява да изкачи Олимп?

— Добър пас! — ревна Том.

— Кой го би? — попита Нат.

— Как кой, Култър, разбира се!

— Култър ли?

— Само не ми казвай, че още си зяпал сестра му, когато ония от „Хочкис“ преминаха в нападение.

— Няма такова нещо!

— Тогава я ми кажи кой хвана пръв топката — погледна Том приятеля си. — Така си и знаех, изобщо не следиш мача — въздъхна той уж отчаяно. — Май е крайно време да ти се притека на помощ.

— В смисъл?

— В смисъл да ти уредя среща.

— Можеш ли?

— Че защо да не мога! Бащата на Даян има автосалон, купуваме си колите само от него, единственото, което трябва да направиш, е да дойдеш у нас за през ваканцията.

Том така и не чу дали приятелят му е приел поканата: отговорът му беше заглушен от поредните бурни възгласи на привържениците на „Тафт“, чийто играчи отново бяха осуетили нападението на противника.

Когато съдията оповести със свирката края на първата четвъртина, Нат изкрещя колкото му глас държи, така и не забелязал, че засега неговият отбор губи. Продължи да стои прав с надеждата, че момичето с буйната къдрава руса коса и най-пленителната усмивка най-после ще го забележи. Но как да му обърне внимание, при положение че не спираше да подскача и да приканя привържениците на „Тафт“ да викат още по-силно!

Свирката, оповестяваща началото на втората четвъртина, прозвуча твърде скоро, „А“ отново се качи на трибуните, за да бъде изместена от трийсет яки мускулести момчета, и ще не ще, Нат си седна на мястото и се престори на погълнат от срещата.

— Бихте ли ми дали бинокъла си, господине? — попита Флечър бащата на Джими.

— Ама разбира се, моето момче — отвърна сенаторът и му го подаде. — Върни ми го, щом започне втората четвъртина.

Флечър така и не долови тънкия намек в гласа на мъжа — беше се прехласнал по момичето с буквата „А“ върху фланелката. Щеше му се то по-често да поглежда към трибуните на противника.

— Коя си си харесал? — пошушна сенаторът.

— Просто гледах отбора на „Тафт“.

— Да де, но той още не е излязъл на игрището — подсмихна се мъжът. Флечър се изчерви като домат. — „Т“, „А“, „Ф“ или „Т“? — полюбопитства сенаторът.

— „А“, господине.

Сенаторът взе бинокъла, насочи го към второто момиче отляво и зачака то да се обърне.

— Одобрявам избора ти, млади момко, но какво смяташ да предприемеш?

— Нямам представа, господине — отвърна безпомощно Флечър. — Да ви призная, дори не знам как се казва.

— Даян Култър — поясни мъжът.

— Откъде знаете? — учуди се Флечър — дали пък сенаторите не знаеха всичко?

— Направих малко проучване, моето момче. В „Хочкис“ още ли не сте учили за това? — Флечър го погледна стъписано. — Всичко е написано на единайсета страница от програмата на мача — допълни сенаторът и му подаде отворената брошурка.

Единайсета страница беше посветена на агитките на двете училища.

— Даян Култър — повтори Флечър, вторачен в снимката. Беше по-малка от него — на тринайсет години жените още нямат нищо против да съобщават възрастта си, — свирела на цигулка в училищния оркестър. Флечър съжали, че не се е вслушал в съвета на майка си и не е тръгнал на пиано.

Отборът на „Тафт“ отбиваше доста трудно атаките на противника, които следваха една след друга — най-сетне прекоси централната линия и премина в настъпление. Както би могло да се очаква, Даян отново се появи при страничната линия и даде знак на викачите.

— Както гледам, работата наистина е сериозна — отбеляза Том. — Явно ще се наложи да ви представя един на друг.

— Ама наистина ли я познаваш? — пак не му повярва Нат.

— То оставаше да не я познавам! — подсмихна се другото момче. — От двегодишни ходим на едни и същи купони.

— Дали си има гадже? — попита Нат.

— Нямам и понятие. Защо през ваканцията не дойдеш да ни погостуваш една седмица? Другото остави на мен.