— Имаш й телефонния номер ли? — ахна невярващо Нат.
— Схватлив си.
— Кажи ми го.
— Написа ли съчинението за Голямата депресия?
— Още не, но до края на седмицата ще бъда готов. Чакай да си взема нещо за писане. — Нат записа номера върху гърба на снимката на Даян. — Как мислиш, дали ще се изненада, ако й звънна?
— Мисля, че ще се изненада, ако не й звъннеш.
* * *
— Здравей, обажда се Нат Картрайт, сигурно не ме помниш.
— Не, не се сещам. Подсети ме.
— Момчето, с което се запозна след мача с „Хочкис“, каза ла си, че приличам на Джеймс Дийн.
Нат се погледна в огледалото. Никога дотогава не се беше замислял как изглежда. Наистина ли приличаше на Джеймс Дийн?
Трябваха му цели два дни и още доста репетиции, докато се престраши да набере номера на Даян. След като написа съчинението за Голямата депресия, състави списък с различни въпроси — в зависимост от това кой ще вдигне. Ако се обадеше баща й, Нат щеше да се представи: „Добро утро, господине, казвам се Нат Картрайт. Бих искал да разговарям с дъщеря ви.“ На майка й пък смяташе да обясни: „Добро утро госпожо Култър, казвам се Нат Картрайт. Търся дъщеря ви.“ Ако вдигнеше самата Даян, си беше подготвил десет въпроса — в логическа последователност. Сложи пред себе си на бюрото три листа хартия, пое си дълбоко дъх и набра внимателно цифрите. Даваше заето. Даян сигурно говореше с друго момче. Дали вече се бяха държали за ръце, дали се бяха целували? Дали й беше сериозно гадже? След четвърт час Нат се обади повторно. И този път даваше заето. Дали междувременно не й бе позвънил друг ухажор? Нат изчака само десет минути и опита отново. Още щом чу сигнала „свободно“, усети, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите, и понечи да затвори. Вторачи се в списъка с въпросите. Някой вдигна.
— Ало! — чу се дебел глас.
Не бе нужно да обясняват на Нат, че това е Дан Култър. Той изпусна апарата на земята. Виж ти, боговете да вдигат телефони! При всички положения Нат не си беше подготвил въпроси за брата на Даян. Взе припряно слушалката от пода и я сложи върху вилката.
Прочете си съчинението и чак тогава се обади за четвърти път. Най-после вдигна момиче.
— Даян?
— Не е Даян, сестра й Триша е — обясниха му с глас, от който личеше, че момичето е по-голямо. — Даян я няма, ще се върне след около час. За кого да предам?
— Търси я Нат — отвърна той, — нали ще й предадете, че ще я потърся отново след един час?
— На всяка цена — обеща по-възрастният глас.
— Благодаря — рече Нат и затвори.
През следващия час сигурно си погледна часовника цели шейсет пъти, но пак изчака още петнайсетина минути, преди да набере отново номера на Даян. Беше прочел в списание „Тийнейджър“, че ако харесваш някое момиче, не бива да си много настойчив — само ще го стреснеш и то ще ти избяга.
Най-после вдигнаха.
— Ало — каза по-млад глас. Нат си погледна сценария.
— Търся Даян.
— Здравей, Нат, аз съм, Даян. Триша ми каза, че си ме търсил. Как си?
„Как си“ го нямаше в сценария.
— Добре — успя накрая да промълви Нат. — А ти?
— И аз съм добре — рече момичето.
Пак последва дълго мълчание — Нат търсеше подходящия въпрос.
— Следващата събота ще дойда в Симсбъри, ще погостувам няколко дни на Том — прочете той с равен глас.
— Чудесно! — възкликна Даян. — Може да се видим някъде случайно.
Никъде в сценария не се споменаваха и случайните срещи. Нат се опита да прочете всичките десет въпроса наведнъж.
— Там ли си, Нат? — попита Даян.
— Да, тук съм, тук съм. Дали има някаква надежда да се срещнем, докато съм в Симсбъри?
Въпрос номер девет.
— Да, разбира се — рече момичето. — Ще се радвам.
— Дочуване — каза Нат, загледан в отговор номер десет.
Цяла вечер се мъчеше да си припомни разговора до най-малките подробности, дори си го записа ред по ред. Подчерта три пъти думите й: да, разбира се, ще се радвам. Щеше да отиде на гости на Том след цели четири дни и се запита дали да не звънне на Даян още веднъж — колкото да потвърди, че ще се видят. Пак разгърна списание „Тийнейджър“, да провери какво го съветват там — сякаш бяха предугадили всички трудности, на които се беше натъкнал дотук. В списанието не се споменаваше, че трябва да позвъни още веднъж, затова пък се подчертаваше, че на първата среща трябва да се облече спортно, да е спокоен и ведър и стига да има възможност, да говори за момичетата, с които е излизал. Нат никога не беше излизал с момиче и още по-лошо — нямаше спортни дрехи, ако не броим карираната риза, която бе пъхнал в най-долното чекмедже само час след като я беше купил. Провери колко пари е спестил: седем долара и двайсет цента. Дали щяха да му стигнат за нова риза и всекидневен панталон? Жалко, че нямаше по-голям брат.
Читать дальше