Елизабет Адлър - Сега или никога

Мал осъзнаваше, че момичето вече не е нейна дъщеря. Тя принадлежеше към семейството, което я беше приело в живота и сърцата си, беше я приютило, възпитавало и обичало. Момичето никога нямаше да научи за връзката си с доктор Уилям Блейк и никога нямаше да носи ужасяващото бреме на плещите си. Тя беше жена, млада и прекрасна. Беше щастлива и нещата щяха да си останат така.

— Тя е свободна. Най-после — изрече Мал с въздишка.

Хари взе ръката й и я целуна.

— Ти също — каза той и тя му се усмихна. — Едва не обърках нещата — добави. — Смятах, че ще бъдеш в безопасност у дома. Не мислех, че Блейк знае къде живея. Трябваше да се сетя, когато видях „Волвото“. Виждал съм го паркирано на площада.

— Скуийз направи своя номер… измъкна се от спалнята ти точно навреме. Блейк го намушка. Ножът едва не улучи сърцето му. Загуби доста кръв, но го оперираха и ще се оправи.

Хари седна на канапето до нея. Взе ръката й в своята.

— Исусе — въздъхна той, давайки си сметка, че тази нощ едва не бе загубил всичко.

Тя взе ръката му и те се вгледаха един в друг. Не им се вярваше, че всичко е приключило.

Мифи си мислеше каква красива двойка ще бъдат. Надяваше се Хари да не остави Мал да му се изплъзне между пръстите.

— Още един сандвич? — предложи тя усмихнато.

Бяха изминали няколко седмици. Лекият летен дъжд ръмеше по лицето на Хари. Той тъкмо завиваше към ресторантчето на Руби. Скуийз подръпваше каишката, като спираше, за да пошляпа тук-там в някоя локва. Ветеринарят беше обръснал козината на гърдите и белегът се виждаше яркочервен.

— Поиграй си, старче — засмя се Хари.

Скуийз си беше заслужил всичкото време на света. Те бяха много подходяща двойка — той, с белега на главата, а кучето, с белега на гърдите. Сякаш бяха двама закоравели скитници.

— Никой няма да ни хареса, старче — добави той с усмивка.

Когато влязоха, звънчето над вратата „При Руби дрънна“. Той изтърси коженото си яке и се огледа. Всичко беше както обикновено. Прозорците бяха запотени, синкавият дим от цигарите се издигаше към пожълтелия от никотина таван. Обгърна го миризма на печено пиле, бира, кафе и цигари.

Както обикновено, беше претъпкано. Всички маси бяха заети. Той улови погледа на Дорис, която слагаше в големи бели чинии огромни резени шоколадова торта и ванилов сладолед.

— Ще бъда при теб след секунда — погледна го бързешком.

Сервира на клиентите и се приближи, като бършеше ръце в престилката.

— Да? — изрече лаконично.

— Какво за Дорис? — усмихна й се той.

— Какво искаш?

— Искам маса, дявол да го вземе…

— Защо идваш все в най-натовареното време? — промърмори тя. — Ако не беше смелото ти куче, което има нужда от добра храна и почивка, щях да ти кажа да си чакаш реда, детективе. — Потупа Скуийз по главата и той размаха опашка и я загледа с надежда. Тя въздъхна: — Той наистина успява да се възползва от слабостта ми. Също като господаря си.

— Мал Малоун ще дойде също — Хари погледна часовника си, — след около петнайсет минути.

— Е, защо, по дяволите, не го каза! — Тя огледа масите, после отиде до ъгловата маса и изгледа с присвити очи клиентите и полупразните им чаши. — Свършихте ли, момчета? — попита ги с ръце на кръста. — Не виждате ли, че опашката чака.

Хари се усмихна. „При Руби“ не се променяше и, слава Богу, същото важеше и за Дорис. След пет минути тя ги изхвърли оттам. Масата беше почистена и избърсана с мокър парцал. Сложени бяха и поставки за чашите. След малко се появиха прибори и салфетки и една водна чаша с маргаритка.

— Това е всичко, което успях да открия. Смятай се за късметлия — промърмори тя и метна едно меню на масата.

— Благодаря, Дорис. Страхотна си — усмихна се Хари.

Скуийз излая тихо, като все още я гледаше обнадеждено.

Тя го стрелна:

— Мислеше, че съм те забравила, а? — Отиде зад бара и след няколко минути се върна с пържола в една паничка.

— Само най-хубавото за теб, смело момче — добави тя, като гледаше Скуийз как поглъща храната. — Той е най-известното куче в Бостън — подхвърли гордо на Хари.

— Здравей — усмихна се той. — А аз съм най-известният полицай.

— И вече си навирил нос — изсумтя тя. — Искаш ли бира? Или може би ще поръчаш бутилка шампанско за госпожица Малоун?

— Бирата ще ни дойде добре — изрече Хари спокойно.

Той погледна към вратата и се сети за предишния път, когато чакаше Мал в същото сепаре през дъждовна нощ като тази. Не беше чак толкова отдавна. Чудно как човешкият живот можеше да се промени изцяло от една случайна среща. Прокара пръсти през разбърканата си коса. Може би трябваше да се облече по-подходящо, да сложи сако и риза. Никаква вратовръзка, все пак. Това беше достатъчно.