Елизабет Адлър - Сега или никога

Хари чу нещо. Наклони се напред, заслушан в лекия бълбукащ звук. Като плувен басейн, помисли си той объркан. С жест нареди на полицаите да се качат горе и те затичаха по стълбите. Хари отвори рязко вратата и двамата с Росети нахлуха с насочени пистолети.

Хари вдигна ръка, за да спре останалите. Блейк лежеше в локва от собствената си кръв, с отворени очи. Не се искаше кой знае какво, за да разбере човек, че е мъртъв.

— Какво, по дяволите… — възкликна Росети зашеметен.

Хари повдигна поглед от тялото на пода към мъртвата жена, която се въртеше бавно, непрекъснато в аквариума. Беше сигурен, че вижда болестта, разяждала душата на Уилям Итън Блейк.

— Исусе — ахна Росети зашеметен, — прилича на проклет филм на ужасите.

Полицаите се бяха скупчили на вратата и се взираха удивени в зловещата картина.

— Хайде, момчета — спря ги Хари. — Представлението приключи.

Внезапно всички чувства изчезнаха. Беше му напълно непонятно как човек може да направи нещо такова и да живее с него през всичките тези години.

— Пуснете медицинските експерти — нареди той, когато един лекар си запробива път към стаята. — Обичайната процедура — додаде на Росети.

Всичко се повтаряше: полицейските фотографи, съдебният лекар, момчетата от лабораторията. Полицейският живот.

— Извини ме — каза той на Росети, станал внезапно официален. — Трябва да отида и да видя Мал. Ако шефът пита, кажи му, че съм по лична работа.

В момента въобще не му пукаше какво си мисли шефът. След като видя на какво е способен Блейк, Хари искаше да се увери, че Мал е наред.

Росети си помисли, че Хари изглежда толкова отвратен, колкото се чувстваше и самият той.

— Самър Янг беше права — извика той. — Той беше най-голямото копеле. Но сега тя може да почива на спокойствие Професоре. А също и Сузи, и останалите.

Прекръсти се, докато споменаваше имената им като се молеше думите му да се окажат истина.

Мал седеше на канапето от жълт брокат в хубавата малка гостна на Мифи. Семейните портрети я наблюдаваха, а два мопса с черни нослета бяха притиснати до нея като възглавници. Мифи седеше срещу нея. Беше облечена в златист сатенен халат с облаци по него. Наливаше чай.

— Краставица върху белите, пушена сьомга върху кафявите — обясни Мифи, като й подаде чиния с миниатюрни сандвичи.

Мал си взе един с краставица и се усмихна благодарно.

— Сигурна ли си, че не можеш да си полегнеш? — попита Мифи разтревожено. — След всичко, което си преживяла…

Тя не довърши изречението си, защото се страхуваше да изрече какво точно е преживяла Мал. Беше прекалено страховито, ужасяващо. Утехата не можеше да дойде толкова скоро.

— Чакам Хари — обясни Мал. — Трябва да му кажа за кучето.

Мифи я разбра.

— Е, поне знаем, че са открили онзи ужасен мъж. Блейк — изрече тя. — Вече не може да нарани никого.

Хари се беше обадил и беше казал, че Блейк се е самоубил.

Мал отхапа от сандвича с краставица. Имаше свеж вкус, прост и приятен. Отхапа отново, огладняла внезапно. После се усмихна.

— Мога да изям всичко в чинията.

Когато Хари дойде, тя беше изяла половината сандвичи. Той влезе, после спря и се вгледа в нея. Очите му излъчваха всичките му чувства към нея. Загриженост, страх, облекчение. Любов.

Беше облякла една от белите памучни нощници на майка му, а над нея беше наметнала жълт халат за баня. Марля покриваше раната й, която минаваше от лявото й око до челюстта.

Той се приближи и я прегърна.

— Добре ли си? — попита тихо.

Тя вдигна поглед към него. Косата му беше разбъркана, сякаш беше прокарал пръстите си през нея поне милион пъти. Мал хареса онова, което прочете в очите му.

— Сега вече да — кимна тя.

— Всичко свърши, Мал. Мъртъв е. Самоубил се е по същия начин, по който е убивал другите. Това е най-доброто, което е можел да направи.

Мал въздъхна.

— Копеле — прошепна тя.

— Знаем как е намерил телефонните номера — продължи Хари. — Идвал в управлението, за да носи някакъв рапорт. Росети каза, че го оставил сам в кабинета за около пет минути и когато се върнал, Блейк ровел в компютъра. Измислил някакво извинение, че бил очарован — Росети веднага забравил случая.

Тя кимна. Бил е умен. Толкова умен, че едва не се изплъзна. Поколеба се, но трябваше да го попита.

— Ами моята… момичето?

— Тя е добре. Не знае нищо. Дори не предполага, че е била замесена. — Беше сигурен за какво си мисли. — Тя никога няма да узнае за него, Мал. Никой не знае.