Елизабет Адлър - Сега или никога

Мал пренебрегна зловещите му думи и се съсредоточи, за да събере силите си. Някъде далече чуваше лая на Скуийз, драскането на ноктите му по вратата на спалнята, но сега не беше време да си казва каква глупачка е била, че го затвори. Щеше да умре… „О, Хари, Хари, помисли си тя, толкова ми се иска да те видя още веднъж“. Той вдигна поглед намръщено. Кучето създаваше неприятности. Съседите със сигурност щяха да го чуят и да се оплачат или щяха да повикат полиция. Трябваше да я изкара оттук. Беше застанал на колене, наведен над нея.

— Ставай, кучко — изръмжа той, сграбчи ръката й и я задърпа.

Това беше единственият й шанс. Тя се завъртя и бръкна с пръсти в очите му. Той извика от болка и я пусна. Мал го ритна, но той хвана крака й и тя падна на пода. Пищеше и се бореше с лакти, колене и юмруци. Чергата се плъзна под краката му и той се стовари до нея. Размахваше ножа и я одраска по бузата, но тя не усети нищо. Беше погълната от ярост.

Вече не се бореше за живота си. Бореше се, за да го убие.

Скуийз скочи за последен път към бравата на вратата. Тупна я с лапата си, както правеше с бутона на часовника, и тя най-после се отвори. Той се втурна по коридора, като ръмжеше с оголени зъби.

Блейк го видя, че се приближава, но беше прекалено късно. Скуийз скочи и заби зъби в рамото на Блейк.

Мал се изправи на крака. Хари й беше казал, че кучето може да се измъкне отвсякъде, включително и от неговата спалня. Но тя още не беше свършила… трябваше да го убие, да убие … Хукна към кухнята, за да вземе нож.

Кучето впи зъби в гърлото на Блейк и той изпищя. Пръстите му затърсиха по килима, докато намери ножа си. Каза си, че ще надхитри кучето, ще надхитри всички. Краката му трепереха, главата му се люлееше и той се свлече на пода.

— О Господи — извика тя ужасена.

Тръпки разтърсваха тялото на кучето. Гъстата му сребриста козина се поклащаше. Блейк успя да се изправи на крака. Беше облян в кръв. Мал видя мястото, където кучето беше разкъсало врата му.

Един безкраен миг те се взираха един в друг.

Мал стоеше с вдигнат нож, готова за удар. Можеше да го убие сега, когато беше слаб. Той се обърна и се запрепъва към вратата. Очите му бяха пълни с омраза. След малко вече си беше отишъл.

Ножът издрънча на пода. Тя изстена и стисна глава с ръцете си. Не можеше да го направи… Просто не можеше да го направи. Ако го направеше, щеше да бъде лоша колкото него. Втурна се към вратата, затвори я и я заключи.

Очите й се напълниха със сълзи, когато погледна Скуийз. На чергата около него се стичаше кръв. Тя падна на колене и докосна меката му козина. Красивите му светлосини очи я гледаха. Дишаше тежко и накъсано, а езикът висеше от устата му.

Тя се втурна към телефона, набра номера на полицията и каза, че доктор Блейк току-що е бил при нея. Беше се опитал да я убие, но вместо това едва не убил кучето. Трябваше да кажат на детектив Хари Джордан, че убиецът е отново на свобода. А тя имаше нужда от ветеринар.

Доктор Бил Блейк знаеше, че няма много време, ако иска да довърши онова, което трябваше да направи, но беше обещал на майка си, а той винаги спазваше обещанията си към нея.

Влезе във „Волвото“, уви скъпия си копринен шал около ранения си врат, облече сакото си и оправи косата си. Трябваше непременно да изглежда нормален и спокоен, средностатистически гражданин на път за дома си. Знаеха номера на колата му, обаче това щеше да ги отведе в къщата в Кеймбридж, защото този беше единственият адрес, на който той беше регистриран. Но все пак те можеха да открият къде живее, затова трябваше да стигне пръв.

Движението не беше натоварено, мина на зелена вълна и не срещна нито една патрулна кола.

Сякаш майка му му помагаше, помисли си той с лека усмивка. Кръвта избиваше през пуловера, затова той придърпа сакото си. Отвори очи, опита се да не мисли за болката и се съсредоточи върху шофирането.

Сякаш за нула време пристигна до добре поддържаната улица, където живееше. Не видя патрулни коли с просветващи светлини и отново се почувства непобедим. Вкара колата си в гаража. Беше си у дома. В крайна сметка ги беше надвил.

Той заключи гаража и влезе в къщата, като заключи вратите зад себе си. Препъвайки се из кухнята, отвори хладилника, извади водката, наля си един пръст и отпи голяма глътка. Почувства се сънлив и отслабнал, ръката му трепереше. Беше загубил много кръв. Беше лекар, знаеше какво става с него, и осъзнаваше, че трябва да бърза. Изпи водката до дъно и пое бавно нагоре по стълбите, стъпало по стъпало.