Елизабет Адлър - Сега или никога

Сузи беше работила често с доктор Уаксман. Той измъкна досието му и прочете отново историята на живота му.

Всичко беше съвсем просто. Аарон Уаксман беше на петдесет и шест години, женен за училищната си любов. Живееше в предградията и имаше три деца, едното, от които беше в медицинското училище. Идваше от работническо семейство в Чикаго, никога не беше имал проблеми с пациентите си и за него се говореше, че е добър лекар. Караше черен „Мерцедес“, а съпругата му имаше бял автомобил.

Хари се намръщи. В живота на Уаксман не можеше да се открие никаква пукнатина, която да подсказва особено поведение. Докторът почти нямаше свободно време — работеше много, беше зает в семейството си и дълбоко заинтересуван от живота в местната еврейска общност.

Разочарован, Хари провери другите лекари, за които Уаксман беше споменал, че са работили със Сузи. Проучи внимателно списъка. Всички бяха семейни, женени отдавна, с изключение на доктор Бил Блейк.

Отново прегледа досието на Блейк. Той беше четирийсет и осем годишен, относително млад, но беше работил на много места, като обикаляше страната от Сан Франциско до Лос Анджелис, Чикаго, Сейнт Луиз, Бостън. Препоръките му от медицинския университет бяха безупречни. От три години беше нает от общината като експерт. Що се отнася до личния му живот, той беше вдовец от седем години, живееше сам в жилището си в Кеймбридж и караше сиво „Волво“

Нещо щракна в главата на Хари. Спомни си „Волвото“ на болничния паркинг и как Скуийз се опитваше да влезе в него като лаеше буйно. Спомни си дори и номера. Дали принадлежеше на доктор Блейк? Но нямаше начин да е той… нали работеше с полицаите, всички го познаваха.

Хари се обърна притеснено към Росети:

— Какво знаеш за доктор Блейк?

— Бил Блейк? — Росети се изненада. — Не е лош, предполагам. Малко е странен, но това си е лично мое мнение. Всеки, който се издържа с подобна професия, би ми се сторил странен.

Хари си представи хладната, бяла зала за аутопсии, с усилен докрай климатик, а доктор Блейк тананика с изваден нож над тялото на Сузи Уокър.

Нещо не беше както трябва. Предчувстваше го.

Под действието на внезапен импулс той се обади в сиатълската болница, където Мал му беше казала, че е работил като стажант-лекар. Помоли да препроверят информацията за Уилям или Бил Блейк. След два часа му се обадиха. Доктор Уилям И. Блейк е бил там стажант-лекар преди много години.

— Уилям Итън Блейк — изрече Хари триумфиращо. — Това е нашият човек.

Доктор Блейк паркира металносивото си „Волво“ на обичайното му място. Влезе в болницата и се сблъска с униформен полицай.

— Извинете, господине — отстъпи униформеният полицай и Блейк задиша отново.

— Какво се е случило? — попита той и погледна гневно през рамо.

Полицаят знаеше, че доктор Блейк е медицински експерт. Бяха се срещали при няколко убийства и нямаше причина да се съмнява в него.

— Шефът е поставил постове, доктор Блейк, защото тук има млада пациентка, която трябва да бъде пазена.

— Студентка?

Блейк знаеше отговора и преди да го получи.

— Точно така, докторе.

— Предполагам, че детектив Джордан е дежурен — каза Блейк хладно. — Работили сме заедно доста време. Надявам се, че няма ново убийство.

— Надявам се да е така.

— Джордан не е тук, нали? — попита той съвсем спокоен.

— Не господине, а сега е в управлението. Но го очакваме.

— Чудя се дали госпожица Малоун е с него?

— Тя долетя преди два часа от Ню Йорк.

Той продължи възможно най-спокойно по коридора, после излезе през пожарния изходи и хукна към паркинга. Седна във „Волвото“ и се замисли какво да прави. Знаеше, че всичко е свършило и се чудеше колко време остава, докато го хванат. Не го интересуваше… интересуваше го само кучката, която го съсипа.

Доктор Блейк обикаляше бавно по „Чарлз стрийт“ и оглеждаше за патрулни коли.

Зави надясно по Линкни, спря на място, забранено за паркиране в края на площад „Луисбърг“, и сложи знак „Лекар по спешност“ на предното стъкло.

От мястото, където беше спрял, се виждаше къщата. Само една стая светеше и тя беше на приземния етаж. Ако Хари беше тръгнал към болницата, значи тя е там, сама.

Той съблече хубавото си вълнено сако и го хвърли на седалката до себе си. В него избликна ярост, щом се замислеше какво беше сторила Мери Малъри. Беше го изложила пред всички, съсипа безупречният му живот. Ръцете му трепереха. Той ги мушна в джобовете си и пръстите му се свиха около ножа в пластмасова опаковка.