Елизабет Адлър - Сега или никога

Всички повърхности бяха покрити с рози. Мал предполагаше, че Хари е ограбил цветарските магазини на града. Бяха прекрасни — едри розови пъпки, които тъкмо разцъфтяваха.

— Името на този сорт е Вивалди — информира Хари Не успях да открия рози с име Загадка, но си помислих, че и без това името не е съвсем актуално.

Той си помисли, че си струва да обере всички рози в околността, само да я види да се усмихва отново. Взе ръката й и я целуна.

— Справи се добре, Мери Малъри Малоун. Ти си най-добрата, ти си върхът.

— Аз съм Айфеловата кула — обобщи тя. — Или Британският музей… Как се казваше в песента?

— По-славна си и от двете, взети наведнъж. — Тя се намести в прегръдките му и те се притиснаха така, сякаш никога повече нямаше да се разделят.

— Благодаря, благодаря, благодаря — шепнеше той в ухото й. — Знам колко трудно ти е било. Не, не е истина. Всъщност не знам. Никога не бих могъл да узная. Мога само да ти благодаря, заедно с многото други американци. Не знам как успя да го направиш.

— Нима можеше да не го направя? — попита тя простичко.

— Не знам какво изпитваш — поде той, променяйки темата, — но знам, че през последните няколко дни живееш на кафе и сникърс. Позволих си волността да поръчам малко храна. Просто за всеки случай — добави той.

Отидоха в кухнята, хванати за ръка, и той й показа лакомствата, подредени на красив поднос.

— Мифи тъкмо се върна. Тя се обади в „Льо сирк“ — поясни тихо. — Ходи там от години и Серджо би направил всичко за нея.

Той отвори бутилка „Мерло“, наля й една чаша и каза, че с това бузите й отново ще станат като рози.

— Сякаш вече си нямам достатъчно рози — усмихна се тя.

— Ето, това е моето момиче — усмихна се доволен той.

— Жена — поправи го тя.

Той повдигна вежди и двамата се разсмяха.

Мал имаше чувството, че животът внезапно беше станал нормален. Само тя и Хари бяха в техния собствен, малък свят. Надяваше се това никога да не се промени. Но знаеше, че той очаква действие, дори и сега, докато ядяха прекрасната храна и отпиваха от червеното вино. Личеше си по неспокойния му поглед, който нарочно не се спираше върху телефона. Знаеше, че очаква обаждането на убиеца.

В началото мъжът се забавляваше с предаването й, поласкан от мисълта, че всички говорят за него. Разсмя се на неверния си портрет с предполагаемия му сегашен вид. Състаряването му беше по-слабо, отколкото те бяха изобразили. Изглеждаше с десетина години по-млад. Не бяха направили добре косата, а тъй като в миналото ходеше с брада, не бяха хванали брадичката както трябва. С това имаше късмет, но изображението на младини го разтревожи. Вярно, че е било преди много години, но някой може да си спомни.

Отиде в кухнята и си наля водка, после приближи до прозореца и се загледа гневно в розите. Буболечките изсмукваха живота от старателно отглежданите му растения. Гневът към тях се сля с гнева към Мери Малъри. Той затвори очи и пред стиснатите му клепачи заплува червена мъгла. Искаше му се това да е нейната кръв. Замисли се колко ли време му остава.

Грабна ключовете за „Волвото“ и хукна към гаража. За минута изхвърча оттам с колата. Те стягаха обръча около него, но той пръв щеше да се добере до нея — евтина, самоуверена кучка. Искаше тя да умре и знаеше най-добрия начин да го направи.

Докато шофираше, той сам се поздрави, че е проявил предвидливостта да държи под око Мери Малъри. Тя беше първата. Не беше успял да я убие и все се страхуваше от нея.

Не беше напуснал щата, както беше споменал пред сервитьорката от онова заведение. През цялото време, докато Мери Малъри беше в Такоума, той беше съвсем наблизо, в Сиатъл. Беше наел една евтина кола, за да не го разпознае, и я следеше. Видя, че е бременна, и беше сигурен, че е от него. Следеше я, узна, че е изчезнала. А когато откриха бебето в Сиатъл, се досети чие е. Всъщност знаеше за дъщеря й повече, отколкото нея.

Затърси уличен телефон. Нейният сигурно се подслушваше, но той знаеше методите на полицията. Ако бъде бърз, щеше да е в безопасност.

Часовете се изнизваха. Вече беше един през нощта, а телефонът на Мал не звънеше.

— Трябва да си легнеш — каза Хари, но тя поклати глава, като дремеше до него.

— Не и без теб — промърмори му сънливо.

И тогава телефонът иззвъня.

Те се отдръпнаха рязко един от друг. Тя погледна Хари с разширени от страх очи. Нов звън разби тишината на парченца.

— Нали знаеш, Мал, сега или никога — каза Хари и се отдръпна от нея.