Елизабет Адлър - Сега или никога

Но и след края той не се отдръпна от нея. Галеше изпотеното й тяло и целуваше лицето и врата й.

— Сега усещаш ли? Знаеш ли вече какво е любовта? — прошепна той.

— О, Хари! — Беше останала без дъх от внезапната радост, която я изпълни. — Обичам те, Хари — въздъхна тя.

Лежаха с преплетени тела в някакво собствено сребристо пространство. Тя вече нямаше тайни.

След малко той се отдръпна, отиде в кухнята и й направи чаша от любимия й чай. Донесе й го внимателно и го сложи на нощната масичка. Тя му благодари с усмивка.

— Аз трябва да ти благодаря — каза той скромно.

— Никой не би трябвало да преминава през онова, което ти се е случило. Никой не би трябвало да преживява подобни неща, а след това да ги съживява с думи. Но има един важен въпрос, който искам да ти задам. Сигурна ли си напълно, че това е същият мъж, когото търсим?

— Да — отрони тя тихо. — Името му е Уил Итън. После въздъхна с облекчение. Най-после всичко излезе наяве.

— Ще имаме нужда от помощта ти, Мал, ако искаме да го заловим, преди да е убил отново.

Този път тя не се поколеба. Знаеше, че може да му има доверие.

— Ще помогна — съгласи се и го погледна. Въздъхна тихо, но Хари вече добре осъзнаваше какво точно са й стрували тези думи.

Машината за сензации подлудя.

През тази седмица Малъри Малоун ще направи сензационни разкрития в предаването си. Не можеха да кажат точно какви, но щели да бъдат много лични. И за разлика от обичайните предавания на запис, това щяло да бъде на живо и без публика в студиото.

Новината не беше известена и пред екипа на „Малмар продакшън“. Дори Бет тънеше в неведение.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? Каквото и да е то? — попита тя Мал разтревожено, когато най-после четвъртъкът дойде.

Смяташе, че Мал изглежда ужасно — със сенки под очите от липсата на сън, замаяна от големите количества кофеин и напрегната като навита пружина.

Мал обикаляше из празното студио като котка в клетка, която търси начин да се измъкне. Погледна Бет и видя загрижеността в очите й.

— Трябва да го направя. Всичко ще бъде наред.

Стресната, Бет хвана Мал за ръката.

— Недей, Мал. Отмени предаването… все още има време. Имаме на запис достатъчно предавания, можем да пуснем някое от тях.

— Трябва да го направя.

Мал обикаляше из студиото, но не забелязваше нищо в него. Виждаше единствено картините, които бяха в главата й.

Половин час, преди да започне предаването, Хари влезе в студиото. Той я видя как седи сама в полумрака, докато около нея се вихреха последните приготовления. Очите й бяха затворени, а главата й беше отпусната назад, сякаш си почиваше. Но по стиснатите й ръце разбра, че не е така.

Отиде до нея, сложи ръце на раменете й и се наведе да я целуне по бузата. Очите й се отвориха и тя промълви с благодарност:

— О, Хари, ти си тук…

Той приседна до нея.

— Всичко е уредено. Всички линии се прослушват, включително и домашния ти телефон, а в дома ти има полицай на пост.

Тази вечер убиецът щеше да разбере, че тя знае. Очакваха, че той ще направи нещо, но Хари не й го каза.

Изгледа я. Надяваше се, че тя ще се справи. Целуна я леко по устните.

— Да стискаме палци, Мал — каза и вдигна ръце. — Това може да е краят.

— Ще стискаме палци — отвърна тя.

Часът на предаването дойде. Ярките светлини показваха малкото твърдо диванче и ниската масичка със съд, в който имаше люляк и божури, както Мал беше поискала. Беше облякла обикновен син пуловер и пола, косата й беше обърната назад и по нея нямаше нито едно бижу. Не изглеждаше като известната телевизионна личност, която можеше да измъкне всичко от интервюираните и да открие необходимите факти за всеки. Изглеждаше изморена, почти некрасива, сякаш някаква светлина в нея беше изгаснала.

Тя седна, взе бележките си, порови се нервно из тях, после ги остави. В тъмнината, отвъд осветената сцена, видя Хари и Бет. Той повдигна ръка и й показа стиснатите си палци. Режисьорът отброи последните секунди и предаването започна.

Мал изрече добър вечер със спокоен глас, като гледаше право в камерата.

— Тази вечер нашата програма е различна. Ще си спомните, че преди няколко седмици семействата на убитите от бостънския сериен убиец млади жени бяха достатъчно щедри и споделиха с нас болката си и онова, което чувстваха в себе си. Тяхното непременно желание беше убиецът да бъде заловен и то събуди най-различни чувства у вас и у мен. Допреди седмица никога не бях разговаряла за нещо, което ми се беше случило някога, но след онова предаване повече не можех да понасям тайната. Започнах да презирам себе си за това, че пазя малката си грозна тайна, докато на онези млади жени нямаше кой да даде възможност да говорят. И сега аз ще се опитам да го направя вместо тях. Един приятел ми каза: „Ти си жива, а те са мъртви. Какво може да бъде по-важно от това?“