Елизабет Адлър - Сега или никога

— Мери — повика я старшата сестра.

Очите й се отвориха рязко и тя я изгледа.

— Ето бебето ти — сестрата й подаде розовото вързопче. — Време е за хранене.

И тя остави бебето в ръцете на Мери.

От шока цялото й тяло се скова. Гърлото й беше пресъхнало и не можеше да проговори. Усещаше леката тежест в ръцете си, но нямаше сили да погледне надолу.

— Разкопчай нощницата си, скъпа — погледна я мило старшата сестра.

— Не мога — изграчи тя. Не искаше да гледа. — Не мога.

— Тя е красиво бебе — успокои я сестрата. — Има нужда да бъде нахранена. Хайде, Мери. Приеми отговорността си.

Мери откъсна очи от старшата сестра и погледна неохотно към съществото, което щеше да се храни от нея. Гледа дълго дъщеря си, после се отпусна на възглавницата и затвори очи.

Бризът донесе сладостното ухание на люляк от храста под прозореца й. Ароматът внезапно я изпълни с блаженство. Тя отново погледна детето. Очите му бяха също като нейните — големи, сини и леко разконцентрирани. Имаше кръгло розово личице, устенца като розичка и руса косичка. Бебето съвсем не беше чудовище. Беше красиво, съвършено. Беше нейно.

Мери се облегна на възглавницата, с ръце около бебето. Тя прокара учудено пръст по русата главица. Уханието на люляк я обгръщаше, слънчевата светлина я стопляше. Осъзна, че онова, което изпитва към малкото безпомощно бебе, е чиста обич.

На следващия ден каза, че е премислила, и в крайна сметка не може да даде детето за осиновяване. Старшата сестра се опита да я вразуми, като й изброи всички трудности, които и предстояха. Университетското образование щеше да й липсва, мъжете не се женеха за самотни майки и на нея щеше да й се наложи да работи упорито и да бъде двамата родители едновременно. Освен това вече имаше една богата двойка, чакаща за детето й. Бяха приготвили дори детската стая. Детето щеше да си живее чудесно като тяхна дъщеря. Щеше да си има нормален дом и истинско семейство, щеше да ходи в добри училища, а после и в университет.

Мери се запъна и отказа да слуша. Най-накрая те разбраха, че са победени, и й помогнаха да си намери малко жилище и работа в една аптека.

Денят, в който Мери отведе малкото си момиченце вкъщи, беше вторият най-щастлив ден в живота й. Имаше още седмица, докато започне работа, и трябваше да намери някого, който да се грижи за бебето. Миниатюрното жилище беше горещо от юнската жега, миришеше на влага, но скоро придоби уютен вид под морето от пелени и шишета и с висящите в банята детски дрешки.

Нарече бебето си Анджела, защото то приличаше на съвършено малко ангелче. Разхождаше я до местния парк в стара количка, която й бяха дали в „Рейниър хауз“, хранеше я, къпеше я и я издокарваше в подарените й дрехи, сякаш беше кукличка. Бебето я гледаше с огромните си сини очи и Мери й нашепваше думички, пълни с обич. Казваше й безценна, бебче, скъпа и обичам те. Тези думи сякаш бяха от чужд език, но идваха лесно при нея, защото сега вече знаеше какво е обич. Изтощи се от непрекъснатото изпомпване на млякото си, стерилизирането на шишетата и останалите сто и едно неща, необходими за малката.

Когато дойде денят, в който трябваше да тръгва на работа, тя закара бебето в дома на детегледачката, на три пресечки от нейното жилище. Даде й шишетата с мляко, чантата с пелени и всички останали бебешки принадлежности. Целуна бебето за довиждане и забърза към аптеката, преди да се е разплакала.

През цялото време се тревожеше и когато дойде обяд, тя се обади, за да провери как е бебето й.

— Добре е — отговори й жената лаконично. — На тази възраст те всъщност спят почти непрекъснато.

Бебето може и да спеше по цял ден, но въобще не можеше да спи нощем, а това се отнасяше и за Мери. Точно когато си лягаше уморена и затваряше очи, Анджела изплакваше отново. Опита да я храни, опита да я слага на леглото до себе си, опита да я разнася напред-назад из малката стая. Но Анджела беше нощна личност, а гледачката имаше изгода да гледа цял ден едно сънливо бебе, докато Мери едва се влачеше из аптеката, като се опитваше да държи очите си отворени и мозъка си буден. После отново ходеше напред-назад по цяла нощ.

Изминаха няколко месеца. Беше направила няколко грешки на работа и управителят я беше предупредил, но когато отново оплеска нещата и върна на една жена ресто за петдесет долара вместо за пет, а после касата й не излезе, той наистина се ядоса.

— Дотук беше, госпожице Малоун — отряза той. — Съжалявам, но не може да продължава така. Адски сигурно е, че не можете да се задържите на никаква работа в това състояние.