Елизабет Адлър - Сега или никога

Жилището на Джим заемаше целия приземен етаж. В кухнята стоеше друг млад мъж и режеше сладкиш. Когато влязоха, той вдигна поглед.

— Това е Алфи Бърнс, мой партньор — представи го Джим небрежно. — Мери Малъри, нашата нова наемателка на тавана.

— Добре дошла, Мери — поздрави Алфи, като взе още една чаша и наля кафе.

Много висок, много слаб и много красив, мислеше си Мери, като го гледаше над чашата с кафе. Горещото питие запотяваше очилата й. Тя ги свали и разтърка очите си.

Алфи каза:

— Хей, някой казвал ли ти е, че имаш красиви очи? Никога не съм виждал толкова наситено синьо. — Въздъхна престорено. — Направо да си умре човек за тях, нали, Джим? Трябва да помислиш за контактни лещи — посъветва я. — Срамота е да криеш такава красота зад тези дъна от бутилки.

Той се разсмя, но смехът му беше добродушен и Мери беше сигурна, че не й се подиграва.

Попитаха я откъде е и тя им каза, че е от Орегон, че майка й тъкмо е починала и тя прекъсва учението си за една година, защото няма пари да се справи.

— Горкото дете — въздъхна Джим съчувствено. — Слушай, за работата в супермаркета… управителят ми е приятел. Кажи му, че ме познаваш и че живееш тук, разбра ли? Той ще направи всичко, което може за теб, сигурен съм.

Джим беше прав. Щом спомена името му, то подейства като магия на управителя и на следващия ден тя получи работа като касиерка.

Всичко вървеше гладко. Дори утринното прилошаване беше намаляло. Тя се стараеше да яде колкото е възможно по-малко, с надеждата, че бебето няма да порасне и коремът й няма да стане много голям. Понякога работеше първа смяна, понякога втора, но винаги в края на деня краката й се подуваха и стъпалата я боляха.

Връщаше се бавно вкъщи, изкачваше се по безкрайните стълби до стаята си и там сядаше с крака в съд с хладка вода, докато болката изчезне. После отиваше долу в кухнята, стопляше си супа или си правеше сандвич, след това се връщаше в стаята си и четеше някоя от книгите, които заемаше от Джим.

От време на време, когато минаваше край вратата му, той подаваше глава и казваше:

— Хей, какво ще кажеш за чаша кафе и малко клюки, Мери?

Но Алфи беше този, който разказваше клюките — за приятелите им, за празненствата, където ходеха, за това кой на кого е гадже.

— Имаш ли си приятел, Мери? — попита Алфи небрежно една вечер, няколко месеца по-късно.

Той пиеше бира, а Мери и Джим — кафе. Тя преглътна и смотолеви:

— О, не. Разбира се, че не.

— Но не си обратна — продължи той.

Тя беше шокирана.

— Разбира се, че не.

Той й се усмихна.

— Мери Малоун, ти си най-невинното същество, което някога съм срещал.

Тя го изгледа, внезапно осъзнала какво има предвид.

— Аз… това няма значение… — заекна тя. — Аз… просто по-рано не бях срещала…

Те се разсмяха и Джим подметна иронично:

— Разбира се, че нямам предразсъдъци. Някои от най-добрите ми приятели са обратни.

— Работата е там, Мери, че не разбираме как невинно същество като теб се е оказало бременно! — попита Алфи меко.

Гореща вълна от притеснение я заля от главата до петите, когато разбра, че те знаят. Наведе глава, като се бореше със сълзите, и не каза нищо.

— Ходила ли си на лекар? — попита той. Гласът му беше тих и без следа от критичност.

Тя поклати глава.

— Не.

Те се спогледаха изненадано и въздъхнаха раздразнено.

— Скъпа, това няма да мине като настинка — предупреди я Алфи. — Трябва да се погрижиш за себе си, да подготвиш нещата, да решиш какво ще правиш.

Мери повдигна глава. Двамата седяха срещу нея на кухненската маса и я гледаха загрижено.

— Да подготвя нещата? — повтори тя нервно.

Джим въздъхна отново. Явно идваше от друга планета.

— За раждането, Мери. Не можеш да го родиш тук.

Не беше мислила за това, не можеше да приеме факта, че един ден детето ще се роди. Че то ще живее, а тя ще бъде негова майка.

— Ако искаш, може да ни разкажеш — предложи Алфи, но когато тя го изгледа с ужас, той добави бързо: — Добре, добре, не е необходимо. Но сме загрижени за теб, Мери, и искаме да ти помогнем, преди да заминем.

— Преди да заминете? — повтори пак тя и ги зяпна.

— Двамата с Джим решихме да продадем къщата. Каним се да отидем да живеем в Рая, на един тропически остров в южната част на Тихи океан. Не можем да те оставим тук просто така, като недовършена работа, и да не знаем как ще се оправиш. Ще лежим на плажа и ще се чудим какво ли, по дяволите, е станало с теб. Затова искаме да ти помогнем. Но за да го направим, трябва да ни кажеш някои неща.