Елизабет Адлър - Сега или никога

Седна отново в „Шевролета“ и напусна Голдън. Никога повече нямаше да се върне тук.

Караше на север и на изток, сякаш привличана от магнит. Имаше съвсем малко пари. Със сигурност нямаше да й стигнат за стая в мотел, затова спеше в колата и се хранеше в евтините крайпътни заведения, докато стомахът й започна да се бунтува. Тогава си купи черен хляб и топено сирене. Познатата й от детството диета поуспокои стомаха й и тя започна да се чувства по-силна.

Голдън остана далече зад нея, а пред нея се простираха предградията на някакъв град. Тя погледна към индикатора за горивото. Само една четвърт от резервоара беше пълна. Както и по-рано, остана там, където свърши бензинът.

Откри, че е в бедняшкия район на града, не се оплака, защото си знаеше къде й е мястото. Даваха се много стаи под наем и тя се разходи наоколо, докато откри къща, която изглеждаше по-чиста от останалите. Почука на вратата.

Показа се млад мъж с продълговато лице и големи зъби, който приличаше на кон, но имаше добродушно изражение.

Усмихна й се.

— Предполагам, че идвате за стаята?

Мери Малъри кимна.

— Бихте ли ми казали колко е наемът? Защото не искам да губя времето ви, ако е прекалено висок.

Той я огледа замислено, после старата кола до тротоара.

— Имате ли работа? — попита я меко.

Тя вирна брадичка и го погледна в очите.

— Още не — отвърна студено, — но ще го направя.

Очите им се срещнаха и той се засмя.

— Няма начин — каза, като все още се усмихваше. — Добре. Има две стаи. Едната е доста малка, горе на тавана, но е наистина евтина. Другата е на първия етаж. Онази, с големия прозорец, който виждате там, но е по-просторна и по-скъпа. — Каза й цените и довърши: — Искате ли да погледнете?

— Ще взема по-евтината — реши тя и тръгна към колата, за да вземе нещата си.

— Но вие дори не сте я погледнали — възпротиви се той.

— Няма нужда. Къщата ви е чиста и цената е добра. Просяците не могат да си позволят да подбират — добави, като взе чантата си от колата.

Той притича до нея.

— Дайте да ви помогна. — Повдигна чантата с лекота. — Между другото, името ми е Джим Федлър.

— Мери Малъри — каза тя и стисна ръката му.

— Това ли е всичко?

Той надникна в големия празен багажник.

— Това е.

Тя го затвори и последва младия мъж по стълбите.

— А по въпроса за работата — изгледа го тя с надежда, — дали не сте чули за нещо наоколо?

— Опитайте в супермаркета — отвърна той през рамо, като я поведе по стълбището. — Там винаги търсят хора. Не може да го сбъркате… на две пресечки оттук е. Ако там няма нищо, опитайте в аптеката или в заведението „Бургер кинг“.

Докато се задъхваше нагоре по стълбите, тя си каза язвително, че наистина е изминала дълъг път — от един супермаркет в друг. После влезе в малката таванска стая, която щеше да бъде нейният нов дом, и решението й да постигне нещо повече от това да стане нещо стана по-твърдо от камък.

Стаята наистина беше малка. Имаше място само за единичното легло с издраскани табли и за шкафа с чекмеджетата, който служеше и за нощна масичка, с поставената върху него лампа с розов абажур. В стената бяха забити метални закачалки за дрехи, а пред тях имаше розова завеса, която се дърпаше и ги скриваше. На дървения под лежеше розова черга, а до прозореца, през който не влизаше особено много светлина, беше сместено розово кресло. Въпреки че беше старо, то изглеждаше удобно. От едната му страна имаше дървена лампа, а от другата — малка масичка.

— Не е кой знае какво, но поне е в хармонични цветове — отбеляза Джим с весела усмивка. — Добре ли е, госпожице Малоун?

— Идеално е — кимна тя и наистина го мислеше. Искаше й се единствено да изрита обувките си, да седне на това кресло и да не й се налага да шофира, нито пък да мисли.

Той додаде:

— Наемът се плаща една седмица предварително.

Тя се огледа за чантата си.

— Всичко е наред — добави той. — Може и по-късно. Изгледа я внимателно. Под очите й имаше сенки, видът й беше изнервен. Изглеждаше много млада и съвсем изтощена.

— Искаш ли да ми правиш компания за кафето? — попита той небрежно. — Тъкмо го бях сварил, когато ти пристигна.

Тя го изгледа подозрително през дебелите очила, после реши, че той просто се опитва да бъде мил. Просто тя не беше свикнала да бъдат мили с нея.

Усмихна му се с благодарност. Той изненадан забеляза как засия лицето й.

Мери го последва надолу по стълбите. Тревожеше се, че те може да се окажат проблем през идните месеци, но реши да не мисли за това, а само за най-близкото бъдеще. Точно така смяташе да премине през следващите месеци: ден за ден, час за час, дори минута за минута, ако се наложи.