Елизабет Адлър - Сега или никога

Той огледа паркинга. Имаше още три-четири коли, но хора не се виждаха наоколо. Излезе от паркинга и пое прекалено бързо надолу по улицата.

Изминаха около петнайсет минути, преди Мери Малъри да разбере, че не са на пътя към дома й. Беше й толкова приятно да седи до него, в топлата кола, с музиката, която се носеше край тях. Беше затворила очи и си представяше, че е негова съпруга и се връщат заедно от някакво празненство.

Усмихна му се.

— Къде отиваме?

Той сви рамене.

— Мислех да отидем на някое тихо местенце, където можем да поговорим. Където няма да ни се наложи да гледаме кофи за боклук и да миришем кучешка пикня.

Тя изрече засрамено:

— Знам, че не е много красиво.

Той отново повдигна рамене, съсредоточен в шофирането.

Пътуваха по един тих път, който минаваше през гора. Мъглата приличаше на сивкав дим, проникващ между клоните без листа. Тя потръпна, като си помисли, че мястото сякаш е населено от вещици.

Той спря колата. Дръпна ръчната спирачка и се облегна с втренчен пред себе си поглед. Пред тях нямаше нищо друго, освен един безлюден път — никакви къщи, светлини или други коли.

Обърна се и я погледна. Мери Малъри се усмихна. Той се наведе, махна очилата й и я прегърна. Тя въздъхна и се притисна до него, като повдигна лице в очакване на целувката му.

Очите й бяха затворени и тя усещаше дланите му върху дългата си коса. Той я дръпна силно. Главата й се люшна назад, а всеки косъм изпрати болезнена тръпка до черепа й. Помисли, че вратът й сигурно е счупен. Вторачи се в него ужасено. В лявата му ръка просветваше нож.

— Не викай — процеди той студено и притисна ножа до гърлото й.

Мери Малъри усети как паниката я сграбчва. Беше вцепенена и разтреперана.

— Недей — шепнеше тя. — Недей…

Той остави ножа върху таблото и тя си отдъхна. Главата й се отметна назад, когато той я зашлеви през лицето веднъж, после още веднъж.

— Не! — изпищя тя.

Той се втренчи в очите й, разширени от ужас. Тя изохка от болка. Той я заудря с юмруци, отново и отново, докато тя потъна в море от болка.

Осъзна, че ще умре. Затова я беше довел тук. Ръцете му бяха под полата й. Зарита бясно и той отново я сграбчи за косата. Тя изпищя.

Пак взе ножа и го опря в гърлото й.

— Млъквай — изрече той със странен, безизразен глас, студен като лед.

Тя потъваше в някаква черна дупка, от която нямаше измъкване. Очите и мозъкът й се замъгляваха… Трябваше да се стегне, да се бори. Тя вдигна крак и го насочи към слабините му, но той беше прекалено бърз за нея. Погледна я злобно, удари я рязко във врата и тя рухна в черната бездънна яма.

Той все още беше върху нея, когато тя се свести. Между краката й имаше нещо лепкаво и тя си помисли, че я е порязал с ножа. После го погледна, видя, че е полугол и осъзна какво е направил.

„Край, помисли си тя. Сега ще ме убие“. Видя го как отново взема ножа, навежда се над нея и я гледа напрегнато, сякаш да запомни лицето й. На слабата светлина, идваща от таблото, очите му изглеждаха тъмни и зловещи, пронизващи. Имаше чувството, че той прониква в душата й, както бе направил това и с тялото й. Прокара леко ножа по гърлото й, сякаш да провери дали е достатъчно остър.

Тя не успяваше да извика, викът сякаш беше заключен в нея, заседнал в гърлото й. Стори й се, че някъде далече чува сирена, но беше сигурна, че дори и да са полицаи, ще дойдат прекалено късно.

— Копеле — изръмжа той и се отдръпна от нея.

В далечината се виждаха сините светлини. Той бързо запали колата и се понесе по пътя, изоставяйки светлините далече зад себе си.

Мери Малъри осъзна, че отново е сам-сама… с един луд. Тя се намести на седалката, оправи полата си и притисна блузата до гърдите си, без да смее да го погледне. Гледаше през прозореца, като се канеше да скочи, но скоростта им беше твърде голяма. Ръката й беше на дръжката на вратата. Знаеше, че ще се самоубие, ако го направи, но това вече не я интересуваше.

Внезапно се оказаха на позната територия. Когато завиха по нейната улица, в натежалото й като олово сърце проблесна надежда.

Той спря колата на ъгъла. Пресегна се, сграбчи отново косата й и се вторачи в очите й.

— Само да отрониш и думичка за това, ще те убия — изсъска той с глас, леден като замръзнало желязо. Пусна я, отвори вратата й и я избута навън.

— Запомни, ще те убия — предупреди я отново, преди да тресне вратата.

Направи обратен завой и се понесе надалече в нощта.

Тя се загледа замаяно след него. Краката й трепереха, по бедрата й се стичаше кръв. Стиснала здраво блузата си тя се запрепъва по тротоара, като се молеше да не среща никого. Имаше късмет — беше петък вечер и къщата беше тъмна. Всички бяха отишли да се веселят.