Елизабет Адлър - Сега или никога

Мушна се в къщата като пребито куче, което търси дупка, за да се скрие. Погледна се в огледалото. Окото й посиняваше, по лицето й имаше червени следи. Съблече ризата си и се загледа ужасена в гърдите си, които вече посиняваха от ударите, по тях имаше и следи от ухапано. Свали накъсаната си пола и разкъсаните бикини и видя кръвта, която беше изтекла от нея, и лепкавото нещо, което беше неговата сперма. Повдигна глава и зави от болка и срам, заляна от силните чувства. Искаше й се да беше я убил.

Часовете минаваха, а тя лежеше на пода и плачеше. Краката й не искаха да помръднат, беше парализирана от шока и болката. Когато най-после успя да се повдигне, вече беше настъпило утро. Отиде в банята, пусна крановете и изчака ваната да се напълни почти догоре. Взе бръснача и влезе вътре, като примижа, когато горещата вода ощипа раните й. Потопи се постепенно, докато само главата й остана отвън.

Ще бъде лесно, мислеше си тя безстрастно. Той почти го направи. Още няколко минути и тя и без това щеше да бъде мъртва. Казваха, че не боляло. Не че болката вече имаше някакво значение, но мисълта да потъне бавно в забвение я привличаше, както пламъкът привлича пеперудата.

Някаква кола спря отвън и тя скочи. Дали все пак не беше се върнал, за да я убие? После чу смях и гласове и разбра, че другите студенти се връщат. Дръпна запушалката, излезе от ваната, облече стария си хавлиен халат и се плъзна като сянка надолу по коридора към стаичката си.

Два дни не се показа навън. Най-накрая, отслабнала от шока и от глад, тя облече пуловер с дълъг ръкав и джинси. Нахлупи ниско над очите си шапка с козирка и въпреки че валеше, си сложи слънчеви очила. Подкара велосипеда си към уличния телефон и се обади в заведението, за да им каже, че много съжалява, но е получила лоши новини от къщи и заминава. После отиде до хранителния магазин, купи мляко, овесени ядки и сникърс и отново се оттегли в стаята си.

Докато ядеше ядките, размишляваше какво да прави. Нямаше приятелка, на която да се довери, а не можеше да сподели със съветниците в университета. Те сигурно щяха да си помислят, че грешката е нейна. Може даже да извикат полиция. А тя не можеше да говори за това, не можеше да каже какво й стори той… Като си спомни ножа и заплахата му, усети как я залива вълна от ужас. Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да остави лъжицата — ядките я задавяха. Реши да опита да не обръща внимание на случилото се, да го заключи в ума си, заедно с другите ужаси на живота й, изпълнен със самота. Това беше всичко, което можеше да направи.

Няколко седмици по-късно, когато синините избледняха достатъчно и тя отново имаше сили да се изправи срещу живота, Мери Малъри се върна на училище. Скоро след това се сблъска на улицата с една сервитьорка от заведението.

— Хей, Мери — подвикна тя весело. — Надявам се, че всичко вкъщи се е оправило.

Мери кимна и каза „Да, така е“ и „Благодаря“.

— Между другото — продължи сервитьорката, — младежът, с когото си бъбрехте понякога, също замина. Каза, че го прехвърляли в някаква болница в друг щат.

В сърцето на Мери Малъри трепна надежда.

— Лошо — каза тя.

Но онова, което искаше да каже, беше: „Благодаря ти, Господи“ .

Хари повдигна ръката й до устните си и я целуна. После целуна пръстите й един по един. Възхищаваше се за това, че му разказа тази история, за самоконтрола й, за безучастния начин, по който говореше. Но знаеше, че дълбоко в нея са страхът и болката.

— Съжалявам, Мал — промълви той нежно. — Бих направил всичко, за да изтрия този ужасен спомен от мислите ти.

Тя отправи поглед към него.

— Има и още — отрони тихо.

Погледите им се преплетоха — неговият шокиран, нейният — изпълнен със срам. Хари се изправи, наля си бърбън и отпи.

— Не е необходимо да продължаваш да се измъчваш — каза той. — Не може да си сигурна, че е същият мъж. Просто забрави, всичко е минало.

Тя решително поклати глава.

— Мой дълг е. Трябва да ти кажа.

— Той отново седна до нея и взе ръката й в своята, като я стискаше леко, докато слушаше.

Мери Малъри беше сама във фургона и чакаше хората от бреговата охрана да й кажат онова, което вече предчувстваше. Бяха загубили надежда да открият трупа на майка й. Седеше на оранжевото пластмасово легло и гледаше грозната стая. По някакъв странен начин сега имаше много по-силно усещане за майка си, отколкото докато тя беше жива. Острият мирис на цигарите й все още се носеше из стаята, както и миризмата на остаряло кафе и киселият дъх на мизерия.