Елизабет Адлър - Сега или никога

Отиде в спалнята и се загледа в дрехите на майка си, преметнати на метална релса. Бяха толкова малко, толкова стари и протрити… Изглеждаха безкрайно трогателно. Искаше й се да заплаче.

На един рафт беше чантата на майка й — червена, с лъскава закопчалка, протрита от годините и соления вятър. Помнеше как ходиха в магазина да я купят, когато тя беше още дете. Спомняше си колко развълнувана беше, когато я видя да върви по улицата и да полюлява новата си червена чанта. Но това беше много отдавна, а червената чанта си стоеше на рафта от деня, когато пристигнаха в Голдън.

Обувките на майка й бяха захвърлени на пода — чифт раздърпани маратонки, евтини черни обувки, купени на разпродажба, но останали неносени, и стари бели сандали с множество каишки. Мери Малъри взе един сандал и сложи ръка в него на мястото, където е стоял кракът на майка й. Никога по-рано не беше осъзнавала колко мъничък е кракът й.

Пухкавият пуловер от син мохер лежеше на неоправеното легло, където тя го беше захвърлила, преди да поеме сред голямата буря. Мери Малъри го притисна до лицето си, вдъхвайки смесените ухания, които означаваха майка. От очите й бликнаха сълзи и започнаха да се стичат по бузите й като тежки дъждовни капки. Мъката я завладя. Хвърли се на леглото, като притискаше пуловера до гърдите си, сякаш това беше майка й.

— О, мамо, имам нужда от теб, имам нужда от теб — изплака тя. — Исках ти също да се нуждаеш от мен. Исках да ти кажа, че те обичам, но ти не ме дочака и сега е твърде късно. И всичко се обърка. Исках да ми помогнеш. Ти беше всичко, което имах.

Тя изплака мъката си в мекия син пуловер.

На следващия ден дойде човек от бреговата охрана, за да й каже, че няма вероятност да открият тялото на майка й Мери Малъри кимна и каза „Благодаря за помощта“ . Той й отвърна да не се притеснява, после тя затвори вратата и остана сама.

Върна се в спалнята и избърса праха от парчето огледало, подпряно на стената. Отстъпи назад и се огледа. Сложи ръце на леко закръгления си корем, после се обърна настрани и отново се огледа. Изстена от отчаяние. В нея растеше бебе от семето на един изнасилвач, на лудия мъж, който искаше да я убие. Отново изстена, завладяна от ненавист към себе си.

Беше сигурна, че детето й ще бъде чудовище. И как не, с един луд за баща и майка, която го мразеше от цялото си същество? То сигурно усеща тази ненавист, дори в утробата й.

Страхувайки се, че ще откачи като майка си, тя се стегна, облече синия мохерен пуловер и излезе на дълга разходка, като на всяка крачка се питаше какво да прави.

Седна на една скала и се загледа към сивия океан. Той се вълнуваше под надвисналите стоманеносиви облаци. Представи си как майка й лежи някъде там долу и се замисли тъжно, че и след смъртта майка й беше сред същата сивота и мизерия, както и докато беше жива.

Дълго седя там, опитвайки се да си изработи някакъв план. Искаше да махне чуждия ембрион от корема си. Искаше го непрекъснато и се молеше на Бога да го измъкне оттам, но си знаеше, че не е много вероятно това да стане. Щеше да абортира, ако знаеше къде да отиде и кого да попита, но си нямаше никого. Накрая й остана едно-единствено нещо.

Щеше да прекъсне университета за една година, да роди и да даде бебето за осиновяване. Но я чакаха седем дълги месеца. Как щеше да живее? Какво щеше да прави?

Мери Малъри се изправи на крака. Погледна още веднъж сивия океан и се протегна, като вдишваше студения солен въздух. Каза си, че трябва да има смелост, да бъде силна.

— Аз ще победя — обеща си тя мрачно. После прати една прощална целувка за майка си, завъртя се на пети и тръгна по скалистия път към фургона.

Бързо събра нещата на майка си — дрехите и личните й принадлежности и ги сложи в найлонови торби. Прибра малкото чинии, тенджери и тигани, като си припомни предния път, когато толкова весели се подготвяха за новия си живот. Добави и полупразния пакет цигари от кухненската маса, почти празната кутийка кафе и остатъците от храна в хладилника.

Загледа се в дузината найлонови торби на пода. В тях се съдържаше всичко, останало от майка й. Беше толкова тъжно, че тя се разплака. След малко гневът зае мястото на мъката. Онова, което се беше случило с майка й, нямаше да се повтори и с нея. Някак щеше да се справи. Тя щеше да стане някой, дори това да я убиеше.

Натовари найлоновите торби в колата и седна на шофьорското място. Обърна се и погледна за последен път мястото, което беше наричала дом. После отиде до градското сметище и захвърли към забравата найлоновите торби, пълни с трогателните останки от живота и спомените на майка й.