Елизабет Адлър - Сега или никога

— Дори аз не бих го направил по-добре. Все пак изглеждате така, сякаш една почивка би ви се отразила добре. Ако бях ваш лекар, при тази рана бих ви препоръчал да си починете няколко дни.

— Няма начин. Вързан съм в управлението, докато не решим случая със серийния убиец. Разходката на кучето е времето, през което ще бъда свободен следващите няколко седмици.

— Прекалено лошо — установи Блейк, усмихна се и отмина по пътя си.

— Професоре — намеси се Росети, — забеляза ли, че Блейк носи обувки на „Гучи“?

— Да. Също и Уаксман, а много вероятно и дузина други лекари. Предполагам, че можем да освободим от подозрение стажант-лекарите и онези, които не могат да си ги позволят.

— Освен ако не е някой, който се стреми към символите на социалния статус — разсъди Росети замислен. — Нали разбираш… например някой стажант-лекар, който иска „Ферари“, но ще се задоволи и със скъпи италиански обувки. Така и той се чувства от класа.

— Може и да си прав — призна Хари. — Междувременно провери всички лекари в тази болница. Искам да знам кои са, откъде идват, къде са работили по-рано, женени ли са и как живеят вкъщи.

Когато се върна в управлението, Хари откри съобщението на Мал за бележката за добре дошла. Той предположи, че са вестниците. Те бяха експерти в откриването на информация. Онзи, който се обаждаше и мълчеше по телефона, също можеше да е бил някой любопитен репортер. В това имаше смисъл.

Обади се в кабинета на Мал. Тя вдигна слушалката веднага и гласът й звучеше така, сякаш е чакала обаждането му.

— Здравей, Белязано лице — започна тя наперено, но той усети напрежението в гласа й.

— Винаги мога да кажа, че е станало при дуел.

— Като Еръл Флин?

Той въздъхна.

— Първо бях Белязано лице, сега Флин. Точно сега, когато липсва половината ми коса, по-скоро приличам на Брус Уилис.

— Това не е лошо — одобри тя.

— Скуийз едва успя да ме познае.

— Аз едва успях да те позная. Но това е, защото всеки път, когато се видим, ти изчезваш.

— Майка ми ме е предупредила, че работата ми е моето падение.

— Майка ти е била права. Освен това — добави тя с копнеж — мисля, че ми липсваш.

— Аз ти липсвам, Малоун? Липсва ти моето силно мъжко присъствие.

— Да.

Той я изчака да каже още нещо, но тя не добави нищо друго.

— Що се отнася до онази бележка — поде той, — сигурно са били репортери.

— След случилото се мислиш ли, че биха направили нещо такова?

Хари не беше убеден, но искаше да я успокои, да я разсее.

— Те знаят как се откриват нерегистрирани телефонни номера, адреси, къде да открият някаква мръсотия за хората…

Внезапно тя се реши. Така не можеше да продължава… трябваше да му разкаже.

— Хари — прекъсна го тя — трябва да те видя.

Той разбра, че не се шегува. Не я попита нищо, само каза:

— Добре. Ще дойда веднага щом мога.

— Моят рицар в бляскава броня — промълви тя нежно.

— Мисля, че ще се представя достойно за това звание. Ще бъда там около седем, става ли?

— Ще те чакам — приключи тя тихо.

Докато го чакаше, тя седна на терасата и се загледа към очертанията на Манхатън — мястото, което беше покорила като Малъри Малоун. Но миналото й като Мери Малъри все още не беше приключено. И точно затова беше убедена, че най-после трябва да каже истината на Хари.

Дойде точно навреме. Когато удари седем, нахлу в апартамента и в сърцето й. Останаха загледани един в друг.

Той погледна със съжаление старото си кожено яке и джинсите.

— Един рицар в леко повредена броня се явява на служба, мадам.

— О, Хари — отрони тя, без да отмества поглед от него. Обичаше го, когато беше такъв смешен, и й се искаше да се смее, но нещо беше заседнало в гърлото й. Той видя, че е изнервена, и я прегърна нежно.

— Какво има, Мал? Хайде, знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

Тя преглътна паниката и се стегна.

— Важно е, Хари. Виж, мисля, че вече знам кой е убиецът.

Хари си пое дълбоко дъх. Беше подозирал, че Мал знае повече, отколкото казва, но не и това. Забеляза паниката по лицето й и я притисна по-силно до себе си.

— Добре — прошепна едва чуто. — Просто си поеми дълбоко дъх, Малоун, и започни от началото.

— Не исках да ти казвам — започна тя. — Това е минало, не смятах, че е свързано с убийствата. И с нас. Обаче вече знам, че не е така. Чувствам го.

— Добре, Мал, слушам те.

Той седна до нея и хвана ръката й.

Мери Малъри беше на осемнайсет, когато го срещна. Никога по-рано не беше си имала приятел, никога не беше ходила на срещи, не беше флиртувала, не бяха я целували или галили. Беше девствена.