Елизабет Адлър - Сега или никога

— Сигурно е някой шегаджия — каза Бет спокойно.

— Имам предвид, че тези жълти вестници са по-добри и от нас в откриването на адреси и телефонни номера. Дори сега, когато говорим с теб, те вероятно ровят из миналото, за да спретнат някоя мръсотия.

Мал я изгледа, изпълнена с лоши предчувствия.

— Наистина ли мислиш, че ще се ровят из миналото?

— Твоето и на Хари Джордан — рече Бет твърдо.

— Предполагам, че си мислят да проследим двамата копои. И това, което се е случило, е само предупреждение.

Мал се надяваше Бет да греши. Отиде в кабинета си, затвори вратата и позвъни на Хари в управлението. Той, разбира се, не беше там, но тя остави съобщение да й се обади. После се опита да върне мислите си към работата и предаването, което правеха тази седмица.

Хари паркира джипа пред болницата, изтича по стълбите и влезе вътре.

Доктор Уаксман тъкмо излизаше. Той хвърли изненадан поглед на Хари и забави крачка.

— Какво ти се е случило, детективе? — приближи се той и огледа главата на Хари. — По някаква полицейска работа ли си тук, или имаш нужда от мен в спешното отделение?

— Не сега, докторе, благодаря. Имах само малък сблъсък с автомобил. Нямам счупени кости и мозъкът ми, изглежда, е цял.

— Не се тревожи за косата… скоро ще порасне — успокои го Уаксман с усмивка, като несъзнателно приглади собствените си гъсти кичури. — Между другото, видях снимката ти в сутрешните вестници.

— Не се и съмнявам — кимна Хари мрачно и Уаксман се засмя.

Хари погледна надолу към краката на Уаксман… той беше обут в черни мокасини на „Гучи“. По гърба му полазиха предупредителни тръпки.

— Хубави обувки, докторе — подхвърли небрежно.

— Скъпи, но удобни — съгласи се Уаксман. — Ако човек е на крак толкова часове на ден, колкото мен, той цени и най-дребното удобство.

— Докторе, точно теб идвам да видя — Хари сграбчи ръката му, преди той да си е тръгнал. — Става дума за Сузи Уокър. Искам да разбера с кого е работила. Кои са били колегите й, приятелите й. Всеки, който може да я е познавал.

Уаксман повдигна вежди.

— Нали не смяташ, че е един от нас! Тук, в болницата? — сепна се той.

— Нека кажем само, че търсим всеки, с когото би могла да се е срещала. Това е просто процедура, докторе, няма нужда от притеснение.

Погледът на Уаксман се помрачи, когато той се замисли смутено за това.

— За бога Хари, ще ни принудиш да поглеждаме със съмнение през рамо, ако заразпитваш всички наоколо.

— Точно затова питам първо теб. Тя е работила с теб. Познавал си я по-добре от останалите лекари.

— Е предполагам, че е така. Въпреки че доктор Андрюс също я познаваше… тя даваше часове и като акушерка. И Старевски, от неврохирургията. Всъщност, Хари почти всички я познаваха. Задаваш ми дяволски труден въпрос. Сигурен съм, че когото и да питаш тук, той ще има същия проблем. Болницата е малък свят, дори и голяма болница като тази.

Хари въздъхна. Знаеше, че Уаксман е прав.

— Е, ако се сетиш за някого по-специално, някои, за когото имаш някакво чувство…

Доктор Уаксман кимна.

— Ще го направя — смотолеви изведнъж забързано и отмина.

Тази сутрин сестрите на рецепцията не се шегуваха. Бяха потиснати, все още притиснати от ужаса на убийството на Сузи и разтревожени за безопасността си. Той им зададе същия въпрос, като на доктор Уаксман, и получи почти същия отговор.

— Надявам се, че онова, което се е случило с главата ви, няма нищо общо с този случай — попита дежурната сестра.

— Не, това е личен проблем — отвърна Хари.

С неудобство осъзнаваше, че частично обръснатата му глава е нашарена с шевове и той изглежда като същество от лабораторията на Франкенщайн.

— Ама че личен проблем — промърмори сестрата.

Росети се зададе по коридора.

— Понякога ми се струва, че живея тук — изръмжа той мрачно. — Но ти изглеждаш така, сякаш си точно за тук, Професоре.

Доктор Блейк зави забързано зад ъгъла.

— Добро утро, господа — подвикна бодро той и вдигна ръка за поздрав, като ги подмина.

После спря, обърна се, нагласи очилата си с рогови рамки и се загледа в Хари.

— Какво, по дяволите, е станало с вас, детективе?

— О, просто сблъсък с фотографи от жълтата преса. Може да прочетете всичко по въпроса в днешните вестници.

Блейк се приближи и огледа раната.

— Никога не чета жълтите вестници — каза той. — Не познавам хората, за които пишат в тях. Поне до днес не познавах. Зашиването съвсем не е лошо. Тук ли го направиха?

— Не, докторе, в друга болница.