Елизабет Адлър - Сега или никога

Тя се вгледа в звънящия телефон. Навлажни внезапно пресъхналите си устни и вдигна слушалката.

— Ало — прошепна.

— Е, Мери Малъри — започна мъжът. — Тази вечер направи много отговорно предаване.

Тя потръпна при звука на гласа му. Сякаш земетресение я разтърсваше до основи. Не можеше да диша, не можеше да говори, не искаше да слуша. Но трябваше да го задържи на линията.

— Мислех си — продължи той — не е ли вече време да се срещна с дъщеря си?

Мал ахна ужасено. Хари слушаше на другия телефон. Гласът звучеше приглушено, сякаш държеше нещо пред устата си.

— Сигурно е горе-долу на същата възраст, на която беше ти, когато те срещнах — редеше мъжът. — Не е ли много интересна тази мисъл?

Той продължи:

— Знаеш ли какво, Мери Малъри. Сега тъкмо тръгвам към нея. Но не се тревожи, няма да узнае кой съм. Прекалено умен съм за теб, Мери. За всички вас. Никога няма да ме заловите.

Той засичаше продължителността на обаждането си на красивия си часовник. Изключи секунди преди да го засекат. Беше свободен. Отново.

Идеята беше блестяща. С един куршум удряше два заека. Щеше да подпали жълтата преса като никога досега.

Линията заглъхна. Хари вече звънеше по мобилния си телефон в управлението, където засичаха обаждането.

— Беше прекалено бързо — измърмори той победен. — Знаем единствено, че обаждането идва от Бостън.

Тя се беше свила на дивана, с вид на жена, сблъскала се с парен чук. Той каза:

— Момичето е в опасност, Мал. Трябва да ни кажеш фамилното й име, за да я открием.

— Не искам тя да знае за него — проплака нещастно майката.

— Обещавам ти, че няма да узнае. Моля те, Мал. Преди да е станало твърде късно.

Тя му каза името и седна на дивана, свита на агонизираща топка, докато Хари се обаждаше на полицейското управление в Сиатъл. Всичко мина лесно. Семейството беше известно, добре познато в града с благотворителността си и хуманитарната си дейност. Имаха дъщеря и двама синове. Дъщерята в момента беше второкурсничка в Бостънския университет.

Хари погледна Мал.

— О, Боже — проплака тя. — О, Хари…

Но той вече говореше с шефа на полицията в Бостън.

— Облечи се — каза й той.

Тя се стегна, хукна към спалнята и грабна якето и чантата си. Той извика асансьора.

— Къде отиваме?

— В Бостън. Ако побързаме, ще успеем да хванем следващия самолет.

Една патрулна кола от полицейското управление на Ню Йорк ги чакаше отвън. Хари бутна Мал на задната седалка и седна до нея. С виещи сирени те профучаха по натоварените улици към „Ла Гуардия“.

Той се оказа прав. Успяха да хванат полета. През цялото пътуване до Бостън държа ръката й. Почти не си говореха и тя тъжно си помисли, че няма какво повече да се каже. Можеше само да се моли за момичето, което беше нейна дъщеря.

Росети ги чакаше на летището.

— Няма да повярваш, Професоре — започна направо той, — но хлапето не беше в общежитието. Трябвало да ходи на концерт с приятели, но се оплакало, че не се чувства добре. Отишли в тяхната клиника и те я пратили в болницата, защото предполагали бъбречна инфекция. Сложих униформени полицаи на пост пред стаята й и по коридора.

Те почти подтичваха към паркираната отвън полицейска кола.

— Не сме вдигали шум, както нареди, Професоре. Момичето не знае, че е набелязана от убиеца. Не знае нищо друго, освен че е болна.

Хари беше благодарен, че поне тя е в безопасност. После се сети разтревожен за отпечатъка от обувката на „Гучи“ върху челото на Сузи, а също, че няколко лекари в болницата носеха такива обувки.

Той се обърна към Мал:

— Ще те оставя вкъщи. Там ще бъдеш в безопасност, щом Скуийз ще се грижи за теб. Аз трябва да се върна в управлението.

Само след минути бяха в къщата на площад „Луисбърг“. Влязоха вътре и кучето дотича. Хари се огледа и провери прозорците и вратите. Погледите им се срещнаха, преди той да тръгне.

— Горе главата, Малоун — каза гой с усмивка. — Всичко ще бъде наред.

Още преди тя да му отговори, той беше изчезнал.

Като се върна в управлението, той прегледа отново списъка на мъжете лекари в Бостън и околността. От ФБР бяха проучили миналото и настоящето им. Знаеше се къде и кога са родени, знаеше подробности за образованието им, от началното училище до университета, за сватбите, ражданията и погребенията в живота им. Знаеше медицинската им квалификация, в кой град са живели преди Бостън. Знаеше домашните им адреси, в кои училища ходят децата им и кои са съпругите им.

В ума му се появи образът на Сузи Уокър. Чуваше я как повтаря отново и отново: Какво правиш тук?