Дъглас Адамс: Животът, Вселената и всичко останало

Лек кикот се изтръгна от него.

Артър седна на едно столче.

— О, добре — каза той примирено, — само се надявах, че ще има някаква причина.

— Знаеш ли — попита Прак, — историята за Причината?

Артър каза, че не я знае и Прак каза, че знае, че Артър не я знае.

Той му я разказа.

Една нощ — каза той — един космически кораб се появил в небето над една планета, която никога не била виждала такива неща. Планетата била Далфорсас, а корабът бил този. Появил се като брилянтна нова звезда, движеща се тихо през небесата.

Примитивните туземци, които седяли скупчени на Студените хълмови склонове, гледайки над димящите си нощни питиета и сочели с треперещи пръсти, кълнейки се че току-що са видяли знак от боговете си, който означавал, че те най-накрая трябва да се надигнат и да отидат да убият злите Принцове на Равнините.

От високите кули на своите замъци Принцовете на Равнините погледнали нагоре и видяли светещата звезда и приели непогрешимо, че това е знак от боговете им, че трябва да се надигнат и да смажат злите Туземци от Студените хълмови склонове.

А между тях Обитателите на Горите погледнали нагоре в небето и видяли въздишката на новата звезда, видяха я със страх и благоговение, защото никога не били виждали подобно нещо преди; те също така знаели какво точно предвещава тя и свели глави от отчаяние.

Те знаели, че когато дойдат дъждовете, това е знак.

Когато дъждовете свършат, това е знак.

Когато духне вятър, това е знак.

Когато вятърът спре, това е знак.

Когато на земята се роди в полунощ коза с три глави, това е знак.

Когато на земята по някое време следобяд се раждало напълно нормална котка или прасе без изобщо никакви усложнения по рождение или просто дете с чип нос, това също било разглеждано като знак.

Така че изобщо нямало съмнение, че появата на нова звезда в небето е знак за особено грандиозна заповед.

И всеки нов знак потвърждавал същото нещо — че Принцовете от Равнините и Туземците от Студените хълмови склонове отново ще се избиват.

Това само по себе си нямало да бъде толкова лошо, само че Принцовете от Равнините и Туземците от Студените хълмови склонове винаги избирали да се избиват в Горите и винаги тези, за които ставало лошо от тези действия, били Обитателите на Горите, въпреки че откакто се помнели, те нямали нищо общо с другите.

И понякога след някои от най-големите жестокости Обитателите на Горите пращали парламентьор — или при водача на Принцовете или при водача на Туземците — който да помоли да му бъде обяснена причината за това нетолерантно отношение.

И водачът, който и да бил, отвеждал парламентьора настрана и му обяснявал Причината бавно и внимателно, и с голямо внимание на дребните детайли.

И ужасното нещо било, че това било много добро обяснение. То било много ясно и много грубо. Парламентьорът увесвал глава и чувствувал тъжно и глупаво, че не разбира колко грубо и сложно място е света и какви трудности и парадокси предизвиква желанието на някой да живее в него.

— Сега разбираш ли? — казвал водачът.

Парламентьорът кимал глупаво.

— И виждаш ли, че трябва да има такива битки?

Друго глупаво кимване.

— И защо трябва да се провеждат точно в гората и защо е в интерес на всички да участвуват, и Обитателите на Гората също да участвуват?

— Хм…

— В дългия бяг.

— Хм, да.

И пратеникът разбирал Причината и се връщал при своя народ в гората. Но докато стигнел до тях, докато вървял през гората и между дърветата той усещал, че всичко, което си спомня от Причината, е колко ужасно ясни са били доводите. Не можел да си спомни обаче какви всъщност били те.

И това, разбира се, било голямо удобство, когато след това Принцовете и Туземците идвали, изсичайки и прогаряйки своя път през гората, като убивали всеки Горски обитател.

Прак спря и патетични въздъхна.

— Аз бях пратеникът — каза той, — който след битките беше запратен на вашия кораб, което беше много свирепо. Много от нашите хора умряха. Мислех, че ще занеса Причината обратно. Отидох и водача на Принцовете ми я каза, но по обратния път тя се изплъзна и се стопи в мозъка ми като сняг на слънце. Това беше преди много години и оттогава се случиха много неща.

Той погледна Артър и отново се изкикоти много любезно.

— Има още едно нещо, което мога да си спомня от наркотика на истината освен жабите, и това е последното послание на Бог към създаденото от него. Искате ли да го чуете?

За момент те не знаеха дали той говори сериозно.