Дъглас Адамс - Животът, Вселената и всичко останало

Прак поклати глава.

— Форд Префект — каза Форд, като сви рамене.

Прак поклати глава.

— А аз — каза Зейфод, когато оцени, че тишината още веднъж е достатъчно дълбока, за да бъде обявено такова важно нещо, — съм Зейфод Бийблброкс.

Прак поклати глава.

— Кой е този? — попита той, посочвайки с рамо към Артър, който в този момент стоеше мълчаливо, потънал в мисли на разочарование.

— Аз ли? — попита той, — Е, казвам се Артър Дент.

Очите на Прак щяха да изскочат от орбитите си.

— Без майтап? — изскимтя той. — Вие сте Артър Дент? АРТЪР ДЕНТ???

Той залитна назад, хващайки се за стомаха и сгърчвайки се в пресен припадък от смях.

— Хей, само като си помисля, че съм ви срещнал! — задъха се той. — Вие сте най-… уоу. Вие просто оставихте жабите на мира!

Той се разкрещя от смях. Падна в задната част на пейката. Той крещеше от възторг и виеше истерично. Плачеше от смях, риташе във въздуха, удряше си гръдния кош. После се срути на пейката, като се задъхваше. Той го погледна. Погледна Артър, Отново падна, виейки от смях. След малко заспа.

Артър стоеше със стиснати устни, докато другите пренасяха безжизнения Прак в кораба.

— Преди да приберем Прак — каза Артър, — ще си отида. Все още го искам и мисля, че ще го направя веднага, щом мога.

Другите мълчаливо кимнаха, тишината беше само леко подкопавана от тежки заглушени и далечни звуци от истеричния смях, който се носеше от каютата на Прак в най-далечния ъгъл на кораба.

— Разпитахме го — продължи Артър — или поне вие го разпитахте — аз както знаете, не можах да се приближа до него — за всичко, и той изглежда наистина няма с какво да ни помогне. Само случайни приказки и неща, които не искам да чувам за жабите.

Другите се опитаха да не се усмихват самодоволно.

— Сега аз съм първият, който ще бъде благодарен на шегата — каза Артър и после трябваше да изчака другите да спрат да се смеят.

— Аз съм първият — той пак спря. Този път спря и се заслуша в тишината. Всъщност този път имаше тишина, която беше дошла много внезапно.

Прак беше спокоен. Те с дни бяха живяли с постоянния маниакален смях, който кънтеше из кораба, прекъсван от време на време от леко кискане и сън. Цялата душа на Артър беше обхваната от параноя.

Нямаше тишина за сън. Странно звучеше. Бърз поглед към таблото показваше, че звукът е с източник Прак.

— Той не е добре — каза спокойно Трилиън. — Постоянният смях е разбил тялото му.

Устните на Артър потрепераха, но той не каза нищо.

— По-добре да отидем да го видим — каза Трилиън.

Тя излезе от залата, носейки спокойното си лице.

— Той иска да отидеш — каза тя на Артър, който пък носеше своето мрачно и със стиснати устни лице. Той пъхна ръката си дълбоко в джоба на шлифера си и се опита да измисли да каже нещо, което да не прозвучи хубаво. Изглеждаше ужасно нечестно, но не можеше.

— Моля те — каза Трилиън.

Той сви рамене и влезе, носейки своето мрачно и със свити устни лице със себе си, въпреки реакцията, което то предизвикваше у Прак.

Той погледна надолу към мъчителя си, който спокойно лежеше на леглото си пепеляв и уморен. Дишането му беше много плитко. Форд и Зейфод седяха до леглото със сериозен вид.

— Искал си да ме питаш нещо? — каза Прак с тънък глас и леко въздъхна.

Само въздишката накара Артър да се вдърви, но му мина и той се успокои.

— Откъде знаеш? — попита той.

Прак слабо сви рамене.

— Щото е вярно — каза той простичко.

Артър мина на въпроса.

— Да — каза той накрая с доста измъчен провлачен говор. — Имах въпрос. Или по-скоро всъщност имах Отговор. Исках да знам какъв е Въпросът.

Прак симпатично кимна и Артър малко се отпусна.

— Това е… добре, дълга история — каза той, — но Въпросът, който бих искал да узная, е Вечният Въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало. Всичко, което знам е, че Отговорът е Четиридесет и две, което е малко кофти.

Прак отново кимна.

— Четиридесет и две — каза той. — Да, правилно.

Той спря. Отсенки на размисъл и припомняне минаха през лицето му като сенки от облаци, минаващи по земята.

— Страхувам се — каза той накрая, — че Въпросът и Отговорът взаимно се изключват. Ако знаеш едното от тях, е невъзможно да узнаеш другото. Невъзможно е и двете неща да се узнаят някога в една и съща Вселена.

Той отново спря. Разочарованието запълзя по лицето на Артър и се върна в изходно положение.

— Освен — каза Прак, борейки се с някаква мисъл, — ако се случи, изглежда че Въпросът и Отговорът ще се унищожат един друг и ще вземат Вселената със себе си, като след това тя ще бъде заменена от нещо още по-странно и необяснимо. Възможно е това вече да се е случило — прибави той със слаба усмивка, — но има доста солидна доза Несигурност в това.