Дъглас Адамс - Животът, Вселената и всичко останало

Компютърът беше с размери, нормални за черен космически компютърен спътник — около хиляда мили по средата си.

Илюзията, че едното седи върху другото, беше нещото, което изкривяваше погледа.

— Добре — твърдо каза Трилиън. Тя стана от канапето. Почувствува, че беше помолена да се чувствува прекалено удобно и да възприема прекалено много илюзии.

— Много добре — каза тя. — Можеш ли да конструираш и реални неща? Искам да кажа масивни обекти.

Отново се получи пауза преди отговора, като че ли разхвърляния мозък на Хактар трябваше да събере мислите си от милионите и милиони мили, сред които беше разпръснат.

— Аха — въздъхна той. — Мислите си за космическия кораб.

Мислите като че ли се носеха около тях и през тях като вълни през ефира.

— Да — потвърди той, — мога. Но това отнема страхотни усилия и време. И всичко, което мога да направя в моето раздробено състояние, е да насърчавам и да внушавам, наки знаете. Да насърчавам и да внушавам. И да внушавам.

Образът на Хактар върху кушетката като че ли се развълнува и потрепера, сякаш намираше за трудно да поддържа себе си.

Той събра нови сили.

— Мога да насърчавам и да внушавам — каза той, — на малки късчета космически отломки — случаен минутен метеор, няколко молекули оттук, няколко водородни атома оттам — да се съберат. Насърчавам ги да са заедно. Мога да ги събера в образ, но това отнема много еони.

— Така ли направи — попита отново Трилиън, — модела на космическия кораб?

— Хм… да — измърмори Хактар, — направих… няколко неща. Мога да ги придвижвам. Направих космически кораб. Изглеждаше най-добрия начин.

Нещо накара Артър да вдигне чантата си от мястото на канапето, където я беше оставил, и здраво да я сграбчи.

Мъглата от древния разпръснат мозък на Хактар се завъртя около тях, като че ли през нея се движеха нелепи сънища.

— Разкаях се, нали виждате — промърмори той милостиво. — Разкаях се от саботирането на собственото си произведение за Силастичните Бронедяволчета. Не беше моя работа да взимам такива решения. Бях създаден, за да изпълня една задача и пропаднах. Отрекох собственото си съществуване.

Хактар въздъхна и те мълчаливо го изчакаха да продължи историята си.

— Вие бяхте прави — каза провлачено той. — Обмислено се грижих за планетата Крикит, докато обитателите и не достигнаха същото умствено състояние като Силастичните Бронедяволчета, че да поискат от мен да конструирам бомбата, която не направих първия път. Обгърнах планетата със себе си и я разглезих. Под влияние на събитията, които бях в състояние да генерирам, те се научиха да мразят като маниаци. Трябваше да ги накарам да живеят на небето. На земята въздействието ми беше много слабо.

— Без мен, разбира се, когато бяха затворени далеч от мен в плика от Бав-време, отговорите им станаха много объркани и те бяха неспособни да се справят.

— А, добре, добре — прибави той. — Само се опитвах да изпълня предназначението си.

И много постепенно, много много бавно, образите в облака започнаха да избледняват и леко да се стапят.

И после внезапно спряха да изчезват.

— Това беше и въпрос на отмъщение, разбира се — каза Хактар с острота, което беше новост в гласа му.

— Спомнете си — каза той, — че бях разхвърлян и после изоставен в сакато и полуимпотентно състояние в продължение на билиони години. Честно — бих забърсал Вселената. Щяхте да се почувствувате по същия начин, повярвайте ми.

Той спря отново и въртопи се понесоха по Облака.

— Но главно — каза той с предишния си подсвиркващ тон, — се опитвах да изпълня предназначението си. А, добре.

Трилиън попита:

— Тревожи ли те това, че не си успял?

— Не съм ли успял? — прошепна Хактар. Образът на компютъра върху кушетката на психиатъра отново започна бавно да избледнява. — А, добре, добре — каза отново изчезващият глас. — Не, това не ме тревожи сега.

— Знаеш ли какво трябва да направим? — попита Трилиън, гласът и беше студен и делови.

— Да — каза Хактар. — Ще ме разпръснете. Ще унищожите съзнанието ми. Бъдете мои гости, моля — след всички тези векове забвението е всичко, за което жадувам. Ако досега не съм изпълнил задчата си, то сега е твърде късно. Благодаря и лека нощ.

Канапето изчезна.

Масичката изчезна.

Кушетката и компютърът изчезнаха. Стените изчезнаха. Артър и Трилиън се върнаха по любопитен начин обратно в Златно сърце.

— Добре — каза Артър, — това би изглеждало да е така.

Пламъци се издигнаха по-нависоко пред тях и после спаднаха. Последни няколко огнени езика, и изчезнаха, оставяйки му само купчинка пепел на мястото, където преди няколко минути стоеше Дървената колона на силите на Природното и Духовното.