Дъглас Адамс - Животът, Вселената и всичко останало

Той изпадна в кома, от която излезе само веднъж за кратко.

Тогава им помогна да открият следното:

Когато станало ясно, че Прак не може да бъде спрян и че тук истината ще бъде в абсолютна и крайна форма, съдът бил опразнен.

Не само опразнен, но и запечатан, с Парк вътре. Около него били издигнати стоманени стени, и само за по-голяма сигурност — бодлива тел, електрически огради, блата с крокодили и три големи армии също били разположени там, така че никой никога да не може да чуе това, което говори Прак.

— Жалко — каза Артър. — Бих желал да чуя каквото има да каже. Възможно е да знае какъв е Вечният въпрос за вечния отговор. Винаги съм се тревожил, че няма да разберем.

— Измислете едно число — каза компютърът, — каквото и да е число.

Артър му каза телефонния номер на бюрото за информация на пътници на ж. п. гарата Кинг’с крос, който може би беше играл някаква роля на Земята, и може би сега също щеше да бъде полезен.

Компютърът вкара числото във възстановения корабен Невероятностен двигател.

В Относителността Материята казваше на Пространството как да се огъва, а пространството казваше на Материята как да се движи.

Златно сърце помоли пространството да се завърже на възел и паркира между стоманените стени на Аргабътонската Зала на Закона.

Съдебната зала беше аскетично място — голяма и тъмна, явно конструирана за Правораздаване, а не за Удоволствие. Не можеше да устроиш вечерно парти тук — поне не успешно парти. Декорите щяха да изгонят гостите.

Таваните бяха високи, сводести и много тъмни. Сенки се таяха там със зловеща решителност. Облицовката на стените и пейките, на тежките колони, беше цялата изрязана от най-тъмните и найсуровите дървета, растящи в страховитите гори на Арглбард. Масивният черен Подиум на справедливостта, който изпъкваше в центъра на залата, беше чудовише на тържествеността. Ако слънчев лъч някога успееше да се промъкне през всичко в Правния комплекс на Аргабътон, веднага щеше да се обърне и отново да си излезе навън.

Артър и Трилиън влязоха първи, докато Форд и Зейфод смело им пазеха гърба.

От пръв поглед залата изглеждаше тотално тъмна и пустинна, стъпките им се отразяваха глухо в стените. Това беше любопитно. Всички защитни линии все още бяха на позиция и функционираха около сградата — това беше установено от бързата проверка. Следователно те бяха уверени, че казването на истината все още е в ход.

Но там не ставаше нищо.

После, когато очите им привикнаха към тъмнината, те видяха някаква неясна червена искра в ъгъла и зад нея една жива сянка. Те я осветиха с фенерчетата си.

Прак лежеше на една пейка, като равнодушно пушеше цигара.

— Здравейте — каза той с леко полупомахване. Гласът му отекна в залата. Той беше нисък човек с мършава коса. Той седеше с издадени напред рамене, а главата и коленете му се люлееха. Той дръпна от цигарата си.

Те се втренчиха в него.

— Какво става? — попита Трилиън.

— Нищо — каза мъжът и разтърси рамене.

Артър освети с фенерчето си цялото му лице.

— Ние си мислехме — каза той, — че си бил определен да кажеш Истината, само Истината и цялата Истина.

— О, това ли — каза Прак. — Да. Бях. Свърших. Тук няма толкова от нея, колкото си мислят хората. Въпреки това една част от нея е доста смешна.

Той внезапно избухна в маниакален смях за около три секунди и след това спря. Седеше там с клатещи се глава и колене. Той дръпна от цигарата си със странна полуусмивка.

Форд и Зейфод излязоха от сянката.

— Кажи ни я — каза Форд.

— О, сега не мога да си спомня нищо — каза Прак. — Мислех си да запиша нещо от нея, но първо не можах да си намеря молив, а после си помислих „Защо да се тревожа?“

Възцари се дълга тишина, през която те мислеха, че могат да почувствуват възрастта на Вселената. Прак се вгледа в светлината.

— Нищо? — попита Артър накрая. — Нищо ли не можеш да си спомниш?

— Нищо. Освен че повечето хубави неща бяха за жабите. Помня това.

Внезапно той отново издюдюка със смях и стъпи на земята.

— Не бихте повярвали на някои от нещата за жабите — въздъхна той. — Елате, нека да отидем и да си намерим по една жаба. Момче, ще ги видя ли някога в нова светлина! — Той скочи на крака и изпълни мъничък танц. После спря и дълго опъна от цигарата си.

— Да намерим жаба, на която да мога да се засмея — каза простичко той. — Както и да е, кои сте вие, момчета?

— Дойдохме, за да те намерим — каза Трилиън, като нарочно не скриваше разочарованието в гласа си. — Казвам се Трилиън.