Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— Исусе! — възкликна Люси. — По-големи циници от вашата тайфа не съм срещала през живота си!

— Само да се прибера и веднага отивам в Транспортната асоциация! — Дан изобщо не се майтапеше! И вече се потеше от паника — въпреки студа. — Не може да се диша!

— В отсека на Супергалактическа пътническа класа топлината и въздухът са предостатъчни, сър, но за беда те се разпръскват из целия кораб.

Междувременно Люси се беше върнала при рецепциобота и думкаше по бюрото.

— Съжалявам, мадам — обясняваше рецепциоботът, — но такава е политиката на компанията: снабдяваме с въздух и топлина Първа и Втора класа, само ако на борда в тези две класи има пътници.

— Но ние сме пътници от Втора класа!

— На борда няма регистрирани пътници от Втора класа!

— Но нали току-що ни прехвърлихте! Имаме ваучери!

— Боя се, че ваучерите за Втора класа ще бъдат обработени чак в края на месеца. Благодаря за запитването — и рецепциоботът изведнъж се изключи.

— Добре… добре… — Дан се опитваше да се държи спокойно и решително. — Жизненоважно е сега да сме заедно. Иди да викнеш Нети, а аз ще се опитам да оправя тази каша.

— Но ако отида до доведа Нети, няма да сме заедно! — рационалната мисъл на Люси вечно се намесваше, точно когато Дан възприемаше Решителен уклон.

— Добре! Аз ще отида да я доведа.

— Ама то е същото! Пък и какво толкова си се притеснил за Нети?

— Не съм се притеснил! Просто мисля, че всички трябва да се държим заедно, в случай че някой има нужда от помощ.

— И как точно ще помогнеш, в случай че всички не можем да си поемем дъх и мръзнем до смърт? — като се сетеше за студа, Люси започваше да вдига страшна пара.

— Добре! Недей да ходиш да търсиш Нети! Но какво ще правим?

Гласът на Дан прозвуча толкова отчаяно, толкова самотно… ала кой знае защо, Люси го предпочиташе пред Решителния уклон.

— Ще видя дали някъде няма кислороден запас. А ти се заеми с прехвърлянето ни в Първа класа!

— Ама така пак няма да се държим заедно! — изхленчи Дан.

— Аз изобщо не съм казвала, че трябва да се държим заедно. Това си беше твоя идея — рече Люси. После прегърна Дан и го целуна звучно по бузата. Не можеше да му устои, когато изглеждаше уязвим. — Горе главата, пътнико от Втора класа! Сигурна съм, че ще се оправим! — и щом изчезна, Дан изведнъж се почувства ужасно самотен.

Така самотен… струваше му се, че може да притегли своята самотност и да я гушне… но щом го усети, осъзна, че не отсъствието на Люси го кара да чувства такава празнота отвътре. Беше нещо друго.

Мозъкът на Люси си го биваше, макар и цял живот да беше живяла в Лос Анджелис. Въпреки постоянното излагане на въглероден моноокис и на хора от филмовата индустрия тя си беше останала умничка. Беше се изучила за адвокат и във фирмата, където работеше, имаха добро мнение за нея. Специалист по законите, засягащи развлекателната индустрия, тя все пак обичаше да кара мозъка си да щрака и точно сега имаше добра възможност.

— Къде ли държат кислородните запаси? — произнесе тя на глас, докато прекосяваше лоджията на върха на Централния кладенец. — Сетих се! — изведнъж й беше хрумнало къде точно трябва да провери. Боже! Страхотно нещо си е да ти сече пипето! Открай време беше благодарна на съдбата, че не се е родила тъпа гърдеста блондинка като някои хора, за които се сещаше.

— В универсалните магазини — рече си тя — окачват плана на етажа до асансьорите… Така че… — И много ясно, че беше точно там! До асансьорите, макар и това тук да не ти беше универмаг. Тя натисна малко копче и една голяма част от пода светна. На нея беше нарисуван планът на Звездния кораб „Титаник“. Нещо повече — можеше да увеличава и да намалява мащаба чрез второ копче. Къде ти в „Мейсис“ такива работи!

Люси бодна на носа си преводочилата и прочете: МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР. Там трябваше да търси кислород. И без да изчака, за да се запознае със специалните предложения, които, както планът уверяваше, щели страшно да зарадват пътниците от Втора класа, тя се втурна към Медицинския център на кораба.

Медицинският център на Звездния кораб „Титаник“ заемаше цели триста шейсет и шест метра от главния корпус — под Нивото за качване. Беше ослепително нов и чистичък и я посрещна със:

— Добър ден, добре дошли в Медицинския център на Звездния кораб „Титаник“. Това е мястото, където ще се радвате и наслаждавате на хубавите неща в живота, докато все още сте жив — а не просто местенце за боледуване! Гарантираме ви, че няма да почувствате никаква болка, след като веднъж поставите кредитната си карта в нашата Машина за обработка на картите!