Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— Не съм го видял! — изпъшка той. — Благодаря!

После извади малък пакет.

— Дръж!

— О! Благодаря! — Люси пое подаръка по, както го чувстваше тя, подобаващо изискан начин. — Какво е това?

— Лейкопласт — обясни Журналиста. — Лепни ми го, преди да съм умрял от загуба на кръв!

— Една дама, значи, ми рече, че трябвало да пеем като имаме пътник в гондолата, а не обратното — довери им гондолиерът, който очевидно имаше нужда да си побъбри с някого. — Според нас май нещо не е в ред, ама много сериозно не е в ред.

— Просто ни закарай до Машинното!

Когато най-после стигнаха до Машинното, Люси вече беше успяла да убеди Журналиста, че наистина се казва Люси.

— Ама знаеш ли какво значи това на блеронтински?! — Журналиста го беше заболял корема от смях. Най-накрая смогна някакси да спре. Люси се чувстваше леко засегната.

— Не — рече тя студено. — Какво?

— Не мога да ти го кажа — отговори той.

— Бих искала да го знам.

— Не, не, не, не, не… просто не мога!

— И какво му е толкова смешното? Хайде де, трябва да ми го кажеш!

— Може би като те опозная по-добре… Ох! Ааа! Ха-ха-ха! Боли!

— Е, ами ти как се казваш?

— Журналиста — отвърна Журналиста.

— Това не е име, това е професия! — възрази Люси.

Журналиста сви рамене.

— На Блеронтин на вестникарите не се позволява да имат собствени имена. Така е според един древен закон — свързано е с избягване на култа към личността или нещо такова.

— Ама не мога да ти викам „Журналиста“!

— Ами викай ми Жу тогава! — предложи той и отвори сините светещи врати на Двигателния отсек.

Един бърз поглед вътре веднага привлече вниманието му към малкото шкафче в ъгъла. Журналиста се насочи право натам, отвори вратите, погледна двете копчета и без колебание натисна онова с надписа „ЗА ЗАДЕЙСТВАНЕ — НАТИСНИ!“.

Мигом се отвори клапа и от шкафа нагоре се надигна голямо черно стоманено яйце с перки. В същото време прокънтя глас:

— Току-що активирахте Мегабум! 8D-96 с Пълна мощност — „Бомба, с която ще се гордеете!“, — създадена специално за вас от корпорация „Мегабум!“ на Дормилион. Експлозията ще е доста силничка, така че ви моля, отдръпнете се — на около трийсет и пет хиляди километра. Преддетонационнрто броене започва веднага. Хиляда… деветстотин деветдесет и девет… деветстотин деветдесет й осем… деветстотин деветдесет и седем…

Люси не можеше да повярва на това, което току-що бе видяла. Погледна двете копчета през преводочилата.

— Ти за какъв дявол го натисна това копче, след като пише „За задействане — натисни“? — възкликна тя.

Журналиста подрипваше из машинното и се хапеше отзад.

— Откъде да знам, че това е дормилионска брмба?

— Има ли значение? Бомбата си е бомба!

— Не мога да ти го обясня!

— Но аз трябва да знам! — настоя Люси.

— Не, не трябва!

Може и да беше прав, но Люси изгуби всякакво търпение. Тя сграбчи Журналиста за раменете и го разтресе.

— Виж какво, тъпако смахнат! Току-що направи нещо крайно идиотско и аз имам право да знам защо!

— Добре! — Журналиста като че ли се поуспокои. — Просто „За задействане — натисни“ на дормилионски звучи почти като „За задоволство натисни“ на блеронтински. Просто не си го преведох правилно! — изхленчи той.

— Страхотно! — рече Люси. — И сега какво? Нагазили сме в лайняната вода и даже кофа си нямаме!

— Деветстотин деветдесет и три… деветстотин деветдесет и две… деветстотин деветдесет и едно… — продължаваше бомбата.

— И СЕГА КАКВО ЩЕ ПРАВИМ?! — кресна Люси.

— Ще запазим спокойствие — отговори Журналиста.

— Добре мислиш, Жу! — тросна му се Люси като мобилизира резервите си от сарказъм, които в никакъв случай не бяха незначителни. — Мозъкът ти явно е колкото раменния лигамент на Арнолд Шварценегер! Кислородът ни свършва. Температурата става все по-подходяща за арктическа зима на Плутон! Току-що активира бомба, която иначе си беше безобидна, а сега имаш наглостта да ми казваш, че трябва да запазя спокойствие!

— Кой е тоя Арнолд Шварценегер? — попита Журналиста.

— АааААААА! — Люси реши, че един добър писък вероятно е най-мъдрият курс на действие при тези обстоятелства.

Изведнъж Журналиста също се разпищя. Люси го погледна.

— Съжалявам — рече той. — Но когато го правиш, просто не мога да мисля.

— И аз съжалявам — Люси се чувстваше като глупачка. Журналиста се усмихна, а после без всякаква очевидна причина я целуна по бузката. Люси така се изненада от целувката на извънземния с прекрасни оранжеви очи, че просто замръзна на място и едва чу гласа му: