Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

„Исусе! — помисли си Люси. — Що не си намерят някой друг да им пише рекламите!“

Дишането й се затрудняваше все повече и повече, а студът ставаше все по-осезаем. Огледа се за нещо, което поне малко да напомня за кислороден балон и изведнъж замръзна на място, но това нямаше нищо общо с температурата на въздуха.

За разлика от останалия кораб Медицинският център не беше пуст. Там имаше двама души — ала хора ли бяха? На пода лежаха две фигури, а едната гледаше право в нея. Люси също впери поглед във фигурата. И някакси разбра — без сянка от съмнение — че това там не е човек. Изглеждаше си кажи-речи като човек, но в него имаше някаква странна „другост“. Беше нещо неуловимо… крехко… интригуващо… И тогава забеляза, че той има най-прекрасните оранжеви очи…

Люси изпищя и понечи да избяга, но извънземното вече бе скочило на крака и вратата на Медицинския център се затръшна зад нея. В паниката си тя не можеше да се сети как се отваря.

Силна ръка стисна гърлото й и един глас, от който я побиха тръпки, изрече:

— Не мърдай! Иначе ще ти счупя врата.

Люси, така да се каже, омекна. По-нататък тя неизменно твърдеше, че изобщо не била припаднала, но Журналиста — точно неговата ръка стискаше врата й — по-късно разказа как я примъкнал до най-близкото легло и няколко минути я чакал да дойде на себе си.

Когато Люси най-сетне се свести, видя окървавения си нападател, надвесен над труп. Веднага осъзна, че това е побъркан убиец, който пребърква дрехите на жертвата си. Както забеляза Люси, дрехите му бяха много смахнати: странни цветове, странна кройка, странни материи… и точно в този миг разбра, че е завързана за леглото.

Пълният ужас на положението изведнъж я връхлетя като четирийсеттонен камион върху витрина на магазин. Тя се замята и алармата й се включи:

— Аааааа! АаааАааа! АааААААА!

Журналиста я погледна и раздразнено изтрака със зъби.

— Млък, ма! — изръмжа той.

Мили Боже! Убиецът й проговори! Ето я — беззащитна жена, вързана за легло, докато чака тоя разярен садист да пребърка всичките джобове на последната си жертва, а после да дойде при нея и да… да й направи… да й направи каквото си иска! Точно това! На НЕЯ! На Люси Уебър, завършила право в университета в Лос Анджелис!

— Ааааа! АааАААааа! АааААААаА! — през целия си живот Люси не беше пищяла по-добре или с по-голям ефект. За зла беда ефектът не се изразяваше в това, Дан да дотърчи да я спасява, а в това, че привлече нежеланото внимание на нападателя убиец.

Той се приближи и се взря в очите й. Писъците заглъхнаха върху устните на Люси, щом забеляза жестоката извивка на устата му и садистичната искрица в прекрасните оранжеви очи. В следващия миг видя как окървавената ръка се приближава, за да й запуши устата.

— Слушай какво! — рече психопатът. — На борда на кораба има бомба! Тя ще избухне и ще ни види сметката освен ако не я намеря бързо! Така че, ако обичаш, вземи и МЛЪКНИ — пречиш ми да мисля и направо ще откача!

„Божичко! — помисли си Люси. Чувстваше се като в онези филми, където героинята попада в лапите на серийния убиец изнасилвач и въпреки всичко той я привлича по странен начин. — За какво си мисля аз?!“

Тя се надигна ряако.

— Ааааа! АаааАА! — пищенето наистина й се струваше единствената разумна алтернатива.

— Не ме ли чу какво ти казах? — убиецът изнасилвач пак впи очи в нейните. Люси усети как коленете й омекват от страх, а дишането й, и без това затруднено, съвсем секна. — Тук има бомба. Трябва да намеря бомбата.

Люси млъкна и се замисли над това. Бомбата, ясна работа, не беше добра новина.

Убиецът се върна при жертвата си и продължи да й пребърква джобовете — а те никак не бяха малко. Скралионтис открай време си падаше по скъпите дрешки и човек можеше да предположи, че костюмът му има повече джобове от всеки друг — такава беше модата в момента.

— О, многострадални свръхнови! — простена Журналиста. — Толкова джобове накуп не бях виждал!

— Защо го правиш? — Люси се изненада от уверения си глас.

— Искам да видя дали у него няма нещо, което да ми подскаже къде е бомбата — обясни Журналиста.

— Че защо да има? — попита Люси.

— Престани с тия въпроси! — тросна й се Журналиста.

— Просто те попитах защо.

— Защото той я е сложил!

— О — рече Люси. — Благодаря.

А после си помисли:

„Защо, да му се не види, се държа учтиво с човек, който се гласи всеки момент да ме убие? Или първо да ме изнасили! Или пък не.“ Може би имаше някакви смекчаващи вината обстоятелства. Може би психопатът не беше психопат? Може би беше грижлив и внимателен семеен мъж, способен да предизвиква вълнения, изобретателен при опасност, ала все пак готов да се подчини на волята на една силна жена, която го обича…