Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— Затова ли го уби? — щом зададе този въпрос, Люси се почувства за своя изненада като малко момиченце. — Защото той е сложил бомбата?

— Не съм го убил!

Изведнъж Люси видя бъдещия си убиец в съвсем нова светлина. Като начало може би той изобщо не беше убиец. Второ на второ, тя забеляза, че сам той е ранен; когато се навеждаше над тялото, очевидно изпитваше болка. И може би нямаше нито да я убива, нито да я изнасилва.

— Хаааа! — Журналиста нададе вик, който накара Люси да подскочи.

— Намери ли го? — нервно попита тя.

— Млъкни! — тросна й се той. Държеше малко листче. После го набута в един от многобройните си джобове (макар че в това отношение хич не можеше да се мери със Скралионтис).

— Хей! Хей! Не можеш да ме зарежеш тук така! — от окаян ужас Люси премина към пламенен гняв за по-малко време, отколкото е нужно на човек, на когото му е гот, да продължи да му бъде гот.

— Нямам време за губене! — тросна се Журналиста. — Може да избухне всеки миг! — и се отправи към вратата.

— НЕ МЕ ЗАРЯЗВАЙ ВЪРЗАНА ТУК С ТОЗИ ТРУП! — кресна Люси. Нещо в тона й — може би чисто и просто силата на звука — накара Журналиста да спре. Той се обърна и погледна Люси: облечена във властното си ситно райе, вързана за леглото, черните й кичури — паднали върху лицето.

— Пфу, че гадост! — възкликна той. Точният блеронтински израз гласеше „Северен Пангалин“, което беше едно особено неприятно предградие на Блеронтис, столицата на Блеронтин, но значението беше: „Гадост!“ Журналиста закуцука към леглото и отвърза Люси.

— Само няма да ми се пречкаш! — рече й той.

— Я не ми говори така! — сопна се Люси.

— О! Страшно ще си ми от полза! Още сега го разбирам! — отговори Журналиста и тръгна по коридора към стълбището, извиващо се до Нивото за качване.

— Чакай! — викна подире му Люси. — Трябва да намеря кислород!

— Зарежи!

— Но става все по-трудно да се диша!

— Като се превърнем в мънички парченца, плаващи из космоса, ще ти е още по-трудно да го правиш! — скастри я Журналиста.

Люси вече го беше настигнала и подтичваше отстрани.

— Ти си пришълец, нали? — предположи тя, докато чакаха портобота да отвори вратата към Втора класа.

— Не съм — отвърна Журналиста. — Пришълецът си ти. Това тук е блеронтински космически кораб, ако случайно не си забелязала.

— Схванах идеята ти — рече Люси. Дан никога не й беше говорил така. — О, мили Боже! — възкликна тя, щом вратата се отвори и пред нея за първи път се ширна величествената гледка на Големия осов канал, Втора класа.

— пееха гондолиерите.

— Оооу! — изохка Журналиста; щом понечи да стъпи в най-близката гондола, краката му се подкосиха. Люси го подхвана и го задържа.

— Боли те — рече тя.

— Да вървим! — сръчка я той. — Не знаем кога трябва да избухне тази бомба, така че нямаме време за губене!

Люси му помогна да се качи в гондолата и пеенето спря.

— Карайте към Машинното — изпъшка Журналиста, притиснал корема си с ръце.

— Си! Си! Презрелите азота, почитащи телешките консерви!

— И то бързо!

— Си! Си!

Гондолата потегли по Големия канал със скорост, не по-голяма от тази на всички други. Люси погледна бившия си нападател: беше се обгърнал с ръце и се клатеше напред-назад.

— Студено ли ти е? — попита Люси. На нея й беше — и още как. Но Журналиста не й отговори; той просто скръцна със зъби и Люси изведнъж разбра, че наистина го боли много.

— Какво се е случило? — попита тя и докосна ръката му.

— Онова копеле Скралионтис ме наръга с настолна лампа! — изръмжа бившият убиец.

Люси едва се сдържа да не избухне в смях.

— Как можеш да наръгаш някого с…?

— Върхът й беше остър — прекъсна я Журналиста.

— Боли ли те? — попита Люси.

Той само изсумтя. Люси се наведе към него и отдръпна дланите му от корема. Непознатата миризма на същество от друг свят я свари неподготвена — не беше чак неприятна, но й се зави свят.

— Остави ме на мира! — изхъхри той.

— Чакай да погледна. — Люси го бутна назад на възглавницата и се опита да разтвори дрехите му там, където съсирената кръв беше най-гъста.

— Представа си нямам как да разкопчея това — рече тя.

— С мисъл — обясни той и изведнъж дрехата се разтвори. Люси я дръпна назад и разкри наранената плът на Журналиста.

— Ох! Колко гадно! — изохка тя. — Виж! — и изведнъж направи рязко движение. Журналиста изврещя и тя измъкна от корема му голямо стъкло. Кръвта отново бликна от раната.