Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— Спомена нещо за Двигателния отсек — смънка Люси.

— Може би разбира от двигатели? — предположи Дан.

— Кой, Нети?! Да бе, да! Ей! Кълна ти се, нещо тука щракна! — Люси напъна една врата, но тя си остана все така решително затворена.

— Е, нали разбираш — за „мадамата на Найджъл“ Нети си е доста умничка — кимна Дан.

— О, как ли не съм забелязала, че се интересуваш от ума й?! — подметна Люси.

— Това пък какво значи? — изненада се Дан.

— Отваря се! — викна Люси. За миг една врата като че ли поддаде. — О, не, не…

— Приятно момиче е — рече Дан.

— Ами да, кой ще го знае, ако не ти. Захласна се по нея още по време на вечерята… Боже мили! Ние кога вечеряхме? Сякаш беше преди цяла вечност!

— Не съм се захласнал — понякога „наранената невинност“ на Дан вършеше изключително добра работа.

— Както и да е — Люси беше започнала да се бори с потиснатото си състояние. — Щом е толкова умна, защо позволява на Найджъл да се държи с нея като с кукла Барби?

— Позволява ли му?

— От такива жени направо ми се драйфа! Защо не отстоява себе си?

— При все това тя може пак да си е умна! — Дан се опита да се защити, но без особен успех. Увереността на Люси винаги го смазваше.

— Между размера на циците и на мозъка няма никаква връзка! — злъчно му възрази тя.

— О-па! — Дан бе насочил своя ЛЕД към една врата и тя като по чудо милостиво се разтвори пред тях.

— Преводочила! — изкомандва рязко Люси на лампиона и грабна Супергалактическия пътнически каталог — беше пъхнат на рафта до него. Ваучерът беше забутан между рекламка за занимания с аеробика, списък на самоуправляващите се перални, достъпни за пътниците от Супергалактическа пътническа класа, формуляр от сто трийсет и две страници, в които сам да впишеш оценката си за това, колко си доволен като пътник, и малка листовка със заглавие „Какво да правим в случай на пожар?“. Явно се препоръчваше да останеш извънредно спокоен и хладнокръвен. Съветваха те да си стоиш в каютата и по никакъв начин да не се опитваш да се свързваш с персонала. Най-накрая пак ти препоръчваха да се отпуснеш и да се наслаждаваш на остатъка от полета.

— Не ти ли се струва, че захладня? — попита Люси и откъсна ваучера от каталога.

— Ама не съм се захласвал по Нети, да знаеш! — рече Дан.

Докато чакаше вратата на Втора класа да се отвори, Нети се разтрепери. За миг й се прииска фланелката да покрива кръста й. Но точно тогава вратата се отвори и тя направо изгуби ума и дума пред разкрилата се гледка. Намираше се пред главния еркер на Втора класа на Големия осов канал. Той се простираше надалеч под имитацията на небе. Покрай изящно извитите стени се редяха масивни колони, а бреговете на Канала се осветяваха от свещници със запалени свещи. Автоматични гондоли лениво се влачеха нагоре-надолу по целия Канал, а роботите гондолиери пееха сладкогласно песен, която навяваше мир и хармония над главната транспортна артерия на Звездния кораб „Титаник“:

Нети се качи на най-близката гондола и пеенето секна.

— Към Двигателния отсек — нареди тя.

— Си! Другарче по служебна линия на треньора победител по атлетика! — възкликна гондолиерът и те отплаваха по Големия осов канал.

— Я ми кажи — обади се Нети. — Не трябва ли да пеете, когато имате пътник на борда, а не обратно?

— Си! Прозорлива ортодонтистична дама! — отговори роботът, като дишаше равномерно и наблягаше върху веслата. — Сигурно нещо не е в ред с централната интелигентна система на кораба.

Нети кимна и си го отбеляза наум.

Гондолата я закара до средата на Големия осов канал. Плуваха полекичка, а цялата атмосфера беше така далеч от най-смелите й представи за обстановката в космически кораб — да не говорим за извънземен космически кораб — че Нети усети как се отпусна върху възглавничките и остави съзнанието си да блуждае.

Зачуди се защо положението, в което беше изпаднала, вече не я притеснява. Струваше й се, че усеща нечие благосклонно присъствие на кораба — нещо или някой, който ще се погрижи за тях и тя го знаеше. Нети поклати глава — тези мисли й идваха възбезформенички и затова реши да не им обръща внимание.

Ами Найджъл? Защо не й липсваше чак толкова? Вече цели три месеца животът й се въртеше около него. Грижеше се да актуализира дневната му програма и да го кара да си я поглежда. Всеки ден му напомняше да си сменя чорапите и му переше гащите на ръка. Значи би трябвало много да го обича! Въпреки всичко усещаше, че той е излязъл от живота й. Не само защото бяха отвлечени от извънземен кораб, пълен с роботи… О, небеса! Тя знаеше, че ще се върнат на Земята. Знаеше, че няма да им се случи нищо лошо. Но Найджъл нямаше да е с нея тогава. Нещо се беше скъсало и тя май никак не съжаляваше.