Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— Супергалактическа пътническа, ГРАТИС — прочете той обвинително. — Вие сте с БЕЗПЛАТНИ билети?

— Точно така! Ние сме ценни пътници! Знаменитости! — Дан бе захвърлил предпазливостта на вятъра. Но рецепциоботът поклати абажур.

— Съжалявам, не мога да ви помогна абсолютно с нищо. Вие просто не можете да се преместите от Супергалактическа пътническа в Първа класа, да не говорим пък с билет ГРАТИС. Ако бяхте във Втора класа, може би щях да мога да направя нещо.

— Виж какво! — тросна се Нети на лампата. — Хич не ни пука в коя класа пътуваме…

— На мен ми пука! — рече Дан.

— И на мен! — възкликна Люси.

— Ние просто трябва да поговорим с капитана — обясни Нети. — Можете ли да ни свържете с него?

— Това е против политиката на компанията — отвърна рецепциоботът. — Да се позволява на пътници от Супергалактическата, особено ГРАТИСЧИИ, достъп до висшето командване.

— Божичко! — измърмори Нети на другите двама. — Не издържам. Трябва да има някакъв начин да се свържем с Капитана.

— Как можем да се прехвърлим във втора класа? — Люси бе усетила, че в момента Дан е вкопчен здраво в хватката на най-могъщата сила, известна на човечеството: желанието да се издигнеш, без да си платиш. Нищо не можеше да го спре.

— Без съмнение не искаме твърде много с това? — Дан бе по средата между хленченето и подмазването.

Рецепциоботът втренчи сериозен поглед в тавана.

— Много приятен цвят. Говоря за абажура ви — Люси бе решила да пробва друг подход.

— Това са просто цветовете на компанията — рече рецепциобота.

— Но ви отиват — продължи Люси. Дан подбели очи.

— Виж! — опита се той отново да овладее дискусията, но Рецепциоботът го прекъсна:

— Ваучерите за прехвърляне са в стаите ви. А сега, МОЛЯ ВИ, имам си работа.

— Ваучери? — сумтеше Дан, докато търчаха обратно през лоджията на върха на Централния кладенец. — Навсякъде ли туристическата индустрия работи така?! Защо никога не ти казват тия неща най-напред?

Пиколоботът беше в по-ведро настроение, но то не трая дълго.

— Надолу? — възкликна той. — Точно това ми кресна Чоки Уайт пред оная лисича бърлога в Ипър. Това бяха последните му думи в живота изобщо. Бъз-бомбата го извади от строя — същата, дето ми отнесе и ръката, и крака. „Надолу!“ И до днес го чувам този глас.

Докато асансьорът стигне Супергалактическата пътническа класа, тримата успяха да изслушат пълен отчет за рудиментарното медицинско оборудване в Каенския превързочен пункт, техническите подробности около почистването на дълбока рана от гангрена и кажи-речи пълния списък на техниките за реквизиция, прилагани от Силите на съюзниците в Кипър — точка по точка. За един робот от цивилизация, която хабер си няма от Земята, това си беше твърде впечатляващо изпълнение.

— Божичко, надявам се да не ни се налага да използваме този асансьор особено често! — изпъшка Дан, щом тримата се юрнаха по коридора на Супергалактическата пътническа класа.

— Примула… Далия… Хризантема… — четеше Нети през преводочилата.

— Ние дори не знаем имената на нашите апартаменти! — изхленчи Люси.

— А! Зеле! — възкликна Нети. — Този е моят!

Отвори вратата със своя ЛЕД (Лична Електрическа Джаджа) и намери ваучера на последна страница на Супергалактическия пътнически каталог — веднага след статията за свободното безмитно пазаруване.

— Вижте какво! — рече тя на другите двама. — Докато си търсите стаите, аз ще отида да се оправя с това. Имам една идея — и се втурна обратно към преддверието, като се опитваше да не обръща внимание на приказките на пиколобота за това, какво е да живееш с военна пенсия без инвалидни добавки. Докато рецепциоботът неохотно подпечатваше билета й за прехвърляне във Втора класа, тя го попита:

— Предполагам, че Двигателният отсек се намира в задната част на кораба, нали?

— В края на Големия осов канал на Втора класа, където вече ви е разрешено да минавате. Ето ви още един ваучер, с който можете да получите безплатна чаша „Муунсвил“ в бара — рецепциоботът й подаде още една разписка и се изключи.

Нети се завтече по възможно най-бързия начин към входа на Втора класа, а тракането на високите й токчета отекваше из лоджията.

Междувременно Люси и Дан се влачеха с нещастен вид из коридорите на Супергалактическата пътническа класа и насочваха личните си електронни джаджи към всичките врати подред, но полза — никаква.

— Какво ли беше намислила Нети? — Дан реши да отвлече малко вниманието им от тази безнадеждна работа.